"ИСКАЙ ТАКА, ЧЕ ДА ПОЛУЧИШ"
ЧАСТ I
2
ЗА ЛОЗЕТО И МОТИКАТА
В хода на своя живот човек променя разбиранията си, навиците си и поведението си. Част от тази промяна засяга и молитвения ни живот. Понякога молитвите ни са по-динамични, друг път са по-спокойни. Има сезони, в които се молим по-усърдно и такива, в които това ни се струва доста трудно. И всичко това се случва, защото ние се променяме заедно с обстоятелствата в живота ни.
Молитвеният ни живот става по-стойностен, ако в нас се засилва желанието да угаждаме на Бога. Когато стремежът да сме в близки взаимоотношения с Бога стане определящ в нашия християнски живот, качеството на молитвите ни се подобрява. Колкото повече искаме да познаваме Бога, толкова повече се стремим да имаме време за общуване с Него. Нараства желанието да се заделяме по-често за молитва. Имаме и воля да чакаме пред Бога, както и смирение, за да изпълним това, което Той ни е казал.
Няма нищо лошо в това, че ние не винаги ще се държим по един и същи начин. Понякога ще имаме интензивни молитви, друг път по-плахи. Ще има етапи на силно емоционални взаимоотношения с Господ, но ще има и дни, в които ще знаем, че просто трябва да устоим. През какъвто и период да минаваме, важно е да не спираме да се молим, да не затваряме никога канала за връзка с Бога. Само който устои до край, той ще получи обещаното от Христос.
Искам да разгледаме някои етапи в молитвения си живот. Тези етапи са градивни, но и циклични. Това означава, че от една страна започваме по един начин и минаваме през останалите, но от друга страна тези етапи често ще се повтарят в нашия живот.
Християнският ни живот обикновено започва с ентусиазъм. Приемаме Христос в живота си и веднага искаме да се впуснем в интензивно служение. Обяснимо е, защото всяко ново нещо е интересно. Има случаи, в които изразяваме желанието да се молим бурно и неудържимо, колкото се може по-често и за всичко. Посещаваме всички молитвени събрания и приканваме всички да ни следват. Има и случаи, когато успяваме да се укротим, но желанието в сърцето е толкова силно, че ни тласка да търсим молитвени партньори и да споделяме всичко, което мислим, че Божият Дух ни открива. Както и да е изразен ентусиазмът ни, той си остава емоционално състояние, което ни мотивира да предприемаме действия. Но когато емоцията премине, желанието се губи, губи се и интереса.
А други паднаха на канаристите места, гдето нямаше много пръст; и твърде скоро поникнаха, защото нямаше дълбока почва;
/Матей 13:5/
В тази притча Господ Исус Христос обърна внимание на слабия корен, който пуснаха семената. Те бързо поникнаха, но и бързо прегоряха. Да се оставиш на ентусиазма си означава точно това. Чуваме свидетелства, за това какво Бог е направил в живота на някой друг, докато се е молил и започваме и ние. Само че сме впечатлени от резултата, без да си дадем сметка за цената, която човекът е платил, за да стигне до свидетелството, което е споделил. Ден след ден се молим, впрягаме всичките си емоции и чувства. По спиралата на своите желания виждаме все по хубави картини в своите представи и се надъхваме сами. Забравяме, че това, което е работило при друг, не ни е дадено на нас. Бог никога не ти е говорил, че ще го получиш. И започваш да изтрезняваш. Идва разбирането, че нещата не са толкова прости. Откриваме, че отговорите не идват толкова бързо и започваме да си задаваме въпрос защо не се получава.
И всеки, който чуе тези Мои думи и не ги изпълнява, ще се оприличи на неразумен човек, който построи къщата си на пясък;
и заваля дъждът, придойдоха реките и духнаха ветровете, и устремиха се върху тая къща; и тя падна, и падането й бе голямо.
/Матей 7:26-27/
Да си воден от емоциите си е точно като да строиш на пясък. Най-променливата част от нашата природа са емоциите и чувствата ни. Днес може да обичаме, след малко да мразим. Сега може да сме мотивирани, след миг вече да се съмняваме. Затова и ентусиазмът не е добрата почва, на която да градим молитвения си живот. Той е емоционално състояние, а не твърда скала. Ако емоциите ни водят в нашата молитва ние сме стъпили на плаващи пясъци и няма дълго да се задържим.
Възможно е ентусиазмът ни да се подклажда от нуждата ни. Нашата нужда може да ни се вижда като голям проблем, който на всяка цена трябва да бъде разрешен днес и сега. Но дали Бог иска това? Ако превърнем нуждата в идол и постоянно се стремим да бъде снабдена, то ние не подхождаме с подобаващо отношение към Бога. В подобни случаи ние Го търсим поради липсите в живота си, а не защото искаме Неговото присъствие.
Просите и не получавате,
защото зле просите, за да изживявате в сластите си.
/Яков 4:3/
Ентусиазмът ни е даден, за да стартираме в постигането на определени цели. Той е емоционалната окраска, която прави пътуването към целта по-приятно. Когато го изгубим не трябва да се отказваме. Коренът не трябва да умира. Молитвеният ни живот трябва да продължи с вътрешна дисциплина и настоятелност.
Ако ви се струва, че Бог на другите хора отговаря бързо на молитвите, а на вас не, значи имате сериозен проблем. Вие сте на прага да се съблазните в брата или в сестрата. Допусната в сърцето, съблазънта започва да разяжда вътрешния човек и да изгаря ентусиазма. Това може даже да удари във взаимоотношенията. Не го допускайте. Просто овладейте своите емоции. Вие сте им господарят.
Молитвата трябва да пуска корен в нашия духовен живот бавно и постепенно. Да престояваме в молитва всекидневно е добър навик, който обаче се утвърждава поетапно в един добродетелен характер и се изгражда с дисциплината.
Преди време наш близък приятел ми сподели, че няма желание да се моли. Този човек е добър християнин. Вярва в Бога и служи с каквото може на местната църква, но за него молитвата беше задължение и му се налагаше да полага усилия на волята, за да се моли. Беше много дисциплиниран и успяваше да прави правилните неща. Той имаше убеждение, че християните трябва да се молят, но му липсваше ентусиазъм, за да го прави. Затова и сподели, че не му харесва да се моли и търсеше помощ.
Сега си мисля, че през всичките тези години този мъж не успя да опита от благословението на личното общение с Бога. Когато се нуждаеше от водителство той все караше жена си да се моли. Радвам се, че той устоя. Бог зачете неговото упорство и сега той има добър молитвен живот. Често в неделните служби го виждам как е вдигнал ръцете си и слави Бога.
Споделих това, защото съм убедена, че и само с дисциплина не става. Ентусиазмът и дисциплината трябва да вървят ръка за ръка. Можем да започнем само с ентусиазъм, но ако не сме упорити и постоянни, ще се откажем още при първите съмнения. Ако насила се молим не се знае колко дълго ще издържим, а и няма да опитаме от сладостта на близкото общение с Божия Дух. Мъжът, за когото ви разказах, устоя, защото не допусна и за миг съмнение в себе си, относно важността на християнската молитва. Бог зачете неговата вяра.
Бог не е Бог на крайностите. Той иска да ни даде награда за вярата ни и за положените усилия, и тази награда не е само в отговорите, които идват при нас, а и в блаженството на личното общение със Святия Дух.
...то по самата тая причина положете всяко старание и прибавете на вярата си добродетел,
на добродетелта си благоразумие,
на благоразумието си себеобуздание, на себеобузданието си твърдост, на твърдостта си благочестие,
на благочестието си братолюбие, и на братолюбието си любов.
Защото ако тия добродетели се намират у вас и изобилват,
те ви правят да не сте безделни нито безплодни в познанието на нашия Господ Исус Христос.
/II Петър 1:5-8/
Три са ключовите думи, които можем да извадим от този пасаж в контекста на темата, която разглеждаме – старание, добродетел и познание. И трите се отключват с вяра. Докато молитвата е неприятна за вярващия, добродетелта не е пълна. Старанието е само напъване на човешкото естество, но дълбочина на проникновението няма. Дълбочината на проникновението няма да се разкрие пред човека, ако той не надскочи своето его. Мисълта, че молитвата е вид духовна жертва само ни помага да се чувстваме по-важни в собствените си очи. Мисълта,че е задължение, я превръща в тегота.
Молитвата е добро време за споделяне. Нека за момент да си спомним колко пъти сме били сами в своето страдание и не е имало на кого да изкажем болката си. Понякога сме имали нужда само от това - просто някой да ни изслуша. Молитвеното време не е изгубено време, защото ни слуша Този, който държи всичко в ръцете си и поради чиято любов сме опростени. Той винаги ни чува, независимо дали ние го вярваме или не.
На човек, който не иска да се моли препоръчвам да чете тези пасажи от Библията, които разкриват характера на Господ Исус Христос. Не може да останеш същия, когато осъзнаеш, че Бог те обича и иска да ти помага. И ако останеш в тихо очакване и в упование за надежда, Той ще ти се открие и ти вече няма да изпитваш нежелание, а ще търсиш всеки миг, в който можеш да останеш насаме с Христос.
Мерило за дисциплинираност е устояването. То е в зависимост от времето и характера. Устоява се с посвещаване от личното време, отказване от желани неща и повтаряне на едни и същи действия многократно. Условието е да се съпротивим на мисълта,че ни да ни омръзва. Да устоиш означава да отделиш колкото време е необходимо за достигане на целта. За едни може да е седмица, за други- месец или години. В Новия завет имаме пример за служение на молитва и пост цели десетилетия (Лука 2:37,38)/Верен 2001/. Тази жена се молеше за избавлението на Ерусалим през целия свой вдовишки живот, а това означаваше десетилетия.
Днес ние започване деня си с чаша кафе и поглед във фейсбук. Малко са тези, които ще станат рано сутрин и първо ще се помолят на Бога.
Но аз към Теб извиках, ГОСПОДИ,
и сутрин молитвата ми Те посреща.
/Псалм 88:13/ (Верен 2001 г.)
Библията казва, че това е добро начало на деня. Много мъже на Бога са практикували ранната молитва и свидетелстват за последвалите чудеса. Навиците са нашата втора природа, но ние не обичаме да се напъваме да градим правилни такива. Нужно е да знаем, че правилните навици са стражи по пътя към успеха, неправилните ни водят към провал. Н
Никога няма да сме убедени в тези твърдения, докато сами не опитаме да превърнем молитвата си в приоритет за деня.
Апостол Павел говори за неуморното постоянство, с което да се отдаваме на молитва (Ефесяни 6:18) и не заради целта. Не трябва да допускаме да се обезверяваме и да се отказваме. Бог решава кога и по какъв начин да отговори. Ние просто трябва да сме винаги на поста си.
Не вярвам, че може да се умориш да се молиш. Това е като да се умориш да ядеш. Както не се уморяваме да се храним по три пъти на ден, всеки ден, така не би трябвало да се уморяваме и да се молим. По-точното обяснение е, че на човек му омръзва да прави едно и също или губи надеждата си и се отказва под предлог, че няма време или смисъл.
Веднъж ме попитаха : „Защо да се моля за едно и също нещо по няколко пъти? Та нали Бог ме чува от първия път!“. Това е желязна логика! Не знаех какво да отговоря. По-късно се помолих и получих разбиране за ситуацията. Бог искаше да научи въпросния човек на постоянство. Имаше проблем в неговия характер, свързан с липса на дисциплина. И Бог използваше молитвения му живот, като го водеше стъпка по стъпка в изграждането на твърдост, непоколебимост и устояване.
Нека да кажем и това, че не нашите посветени молитви движат света, но без посвещение в молитва ще останем само с празни надежди.
...молещи се в Духа на всяко време с всякаква молитва и молба, бидейки бодри в това с неуморно постоянство и моление за всичките светии,
/Ефесяни 6:18/
Ето отново думите на апостола. Той ни призовава да се молим по всяко време, като смисълът е в неуморното постоянство. Няма предписания и формули как да го правим. Единственото изискване е да запазим бодростта си в непрекъснатия ни молитвен живот.
Много хора се отказват по средата на пътя, а някои на последния завой. Някои се отказват точно преди да получат. Получаването е награда за положеното старание и само усърдните ще вземат тези награди.
Не знаете ли, че, които тичат на игрището, всички тичат, а само един получава наградата? Така тичайте, щото да я получите.
/I Коринтяни 9:24/
Получаването има две страни. Преди да се материализират отговорите, получаването идва в духа на човека. Във физическия свят може все още нищо да не се е случило, но човек знае, че Бог е отговорил на молитвата му. Това става чрез слово или видение, когато идва разбиране, че небето е отключено и в теб се настанява вяра, която никой не е в състояние да ти отнеме.
Неописуемо радостно е да видиш отговорите на молитвите си с духовните си очи. Понякога това е по-вълнуващо и истинско от действителните резултати. Залива те свръхестествена убеденост, че Бог те чува, че ти протяга ръка и ти дава точно това, за което си копнял. От този момент молитвата се превръща в изповед и започваш да живееш все едно имаш всичко, за което си се молил. От тук насетне е въпрос на малко време, за да видиш материализиран отговорът на своята молитва във физическия свят.
Когато другите се радват с теб, че Бог се е смилил за пореден път и е отговорил на молбата ти, ти си даваш ясно сметка в кой точно момент небето се е отворило над теб.
Шумен глас се чува от града, Глас от храма, Глас на Господа, Който въздава на враговете Си.
Преди да се замъчи, тя роди; Преди да дойдат болките й, освободи се и роди мъжко.
Кой е чул такова нещо? кой е видял такива? Родила ли би се една земя в един ден? Или родил ли би се един народ отведнъж? Но сионската дъщеря щом се замъчи роди чадата си.
Аз, Който довеждам до раждане, Не бих ли направил да роди? казва Господ; Аз, Който правя да раждат, Затворил ли бих утробата? казва твоят Бог.
Развеселете се с ерусалимската дъщеря, И радвайте се с нея, всички вие, които я обичате; Развеселете се с нея в радостта й, Всички вие, които скърбите за нея;
За да сучите и се наситите От съсците на утешенията й. За да се насучите и се насладите От изобилието на славата й.
/Исая 66:6-11/
Не е ли това и пътят на нашите моления. Всяка молитва е едно раждане, при което радостта е сравнима с радостта към новороденото дете. Бог благославя, приятелите се радват, а молещият се чувства специален и почетен в Божиите очи. От вътрешността на човека изригва истинска радост, която преминава в хваление и благодарност.
На всяка молитва, която е по Божията воля ще бъде отговорено. Ако се научим как да разпознаваме волята Му за нашия живот и влезем в съгласие с Него, ще имаме несравнимо повече от това, за което сме мечтали и вярвам, че светът ще бъде променен за добро.
Искам да завърша с една препоръка. Не се отказвайте! Това е най-лесното нещо, което можете да направите. Отказването е за невярващите, тези, които все още не са познали Господ Христос. Животът с Бог е труден, но широкият път води до погибел. А ние имаме надежда в Исус.
Сега нека накратко да ви разкажа за някои от промените, които настъпиха в моя живот, които ми помогнаха да се замисля за това какво трябва да е мястото на молитвата в живота на всеки един човек.
Отраснала съм в семейство, в което вярата в Бога не беше начин на живот. Моите роднини определяха себе си като атеисти. Те разчитаха на собствените си сили и не очакваха нещо даром да дойде в живота им. Обичаха да казват, че животът е постоянна борба, в която само най-трудолюбивите и упоритите побеждават. В детството си често чувах израза: „Лозето не иска молитва, а мотика“. Това беше житейската философия на моето семейство. Всички бяха много трудолюбиви и приемаха молитвата за изгубено време.
Прекарах детството си на село и отрано се научих на труд. Ставахме рано сутрин и целият ни ден преминаваше в грижи за животните, в копаене, сеене, прибиране на реколтата. Всички работехме много и получавахме достатъчно, за да живеем сравнително добре. Сега, когато поглеждам назад в годините, си мисля - можехме да бъдем много по-благословени, ако сме разбирали ползата от молитвата. Не казвам, че не сме печелели добре, но всичко, което имахме, беше резултат на къртовски труд, строги икономии и добре пресметнати разходи.
Когато повярвах в Бог и започнах да се моля, открих истината за Божието благословение.
Благословението Господно обогатява;
И трудът на човека не ще притури нищо.
/Притчи 10:22/
С годините християнски живот и натрупани опитности развих свой светоглед, различен от този на моето семейство. Започнах да се моля и в мен започна да укрепва разбирането, че това дава добри резултати. Разбира се, работата продължаваше да е много, но благословенията се умножаваха с лекота. Умората беше заменена с наслада от свършеното. Времето за почивка беше достатъчно, за да си възстановим силите. И с по-малко усилия получавахме по-голямо изобилие. Радостта беше в пълнота. Всичко това промени моите разбирания и изречението, което чувах в детството си, сега звучи така: „Лозето иска и молитва, и мотика.“.
На това се опитах да науча и децата си, защото съм убедена, че едното без другото не става. Труд без молитва не е благословен. Молитва без труд е леност. Бог няма да благослови ленивата ръка, а в многото труд има изтощение и липсва радост. А когато човек работи и се моли, Божията ръка върши чудеса.
Вече и родителите ми се молят и Бог благослови още повече семейството ми. Надявам се Бог да продължи да ни пази и да се грижи за нас и за в бъдеще.
Невярващите хора няма да разберат моята история, защото за тях духовното измерение не е реалност на живот. За тях трудът си е труд, а парите се изкарват с много работа или с измама. Вярващият човек, обаче, знае, че само Бог може да опази придобитото и да го умножи, и затова се моли. Това е начин да си осигури спокойствие и сигурност и да получи пълна наслада от труда си.