Страхът да свидетелстваш за Божиите дела
Библията ни казва, че има само един добър страх – страхът от Бога, който е начало на всяка мъдрост. Това не е страхът, че Бог ще ни убие, ще ни накаже или дисциплинира чрез трудности. Това е страх, който се изразява в почит към Бога и ни кара да бягаме от греха и злото. Това е и нашето решение да поставяме Неговата воля и намерения преди нашите, като подреждаме своите приоритети според Неговото водителство. На практика това намира израз в поведението ни, като внимаваме всяка наша постъпка да е съобразена с Божията воля.
За жалост, често се страхуваме от различни неща, за които трябва да уповаваме на Бог. Сред общите страхове се промъква дори и страхът да свидетелстваме за Божиите дела в своя живот. Крием се, свиваме се и не смеем открито да хвалим Бога, защото хората не ни приемат по очаквания от нас начин. Невярващите хора, когато чуят нашите свидетелства не ги разбират и понякога си мислят, че нещо с нас не е наред. Вярващите хора, тези, с които стоим в едно църковно събрание, понякога ни поглеждат подозрително, започват да коментират и често ставаме обект на одумничество и дори на завист.
Напоследък често ми се случваше да попадам в подобни ситуации между християни. Виждам хора, които имат желание да споделят своите опитности с Бога, но се притесняват от реакциите на другите. Понякога в събранието се чуват коментари от типа: „все едни и същи...“. Дори не се довършва израза с думата хора, а с пренебрежение и досада се казва „все едни и същи“. Ако, не дай си, Боже, някои от хората, които са имали смелостта да излязат пред събранието, са имали проблеми в миналото, свързани със служение, семейство или лични такива, то одумванията следват като приливна вълна. Тогава всяка споделена дума се преценя от позицията на критикарство, съмнения и неверие към човека. Има случаи, когато следват и предупреждения към определени хора от събранието от „загрижени“ братя или сестри, че човекът е имал проблеми в миналото и много да не му се вярва на свидетелствата, които споделя, нито на думите, които говори. И това всичко се случва в църквата на Христос.
Да видим, докато това се случва на земята, какво се случва на небето. Нека да прочетем следния пасаж:
4. И около престола имаше двадесет и четири престола, и видях, че на престолите седяха двадесет и четири старци, облечени в бели дрехи, и на главите им златни корони.
5. И от престола излизаха светкавици и гласове и гърмежи. И пред престола горяха седем огнени светила, които са седемте Божии духове.
6. И пред престола имаше като стъклено море, подобно на кристал, а всред престола и около него четири живи същества, пълни с очи и отпред и отзад.
7. Първото живо същество приличаше на лъв, второто приличаше на теле, третото имаше като човешко лице, и четвъртото живо същество приличаше на летящ орел.
8. И четирите живи същества, имащи по шест крила, бяха пълни с очи изоколо и извътре; и те не престават денем и нощем да казват: Свет, свет, свет е Господ Бог Всемогъщий, Който бе и Който е, и Който ще бъде.
9. И когато живите същества принасят слава, почит и благодарение на Този, Който седи на престола и живее до вечни векове,
10. двадесетте и четири старци падат пред седящия на престола, и се кланят на Онзи, Който живее до вечни векове, и полагат короните си пред престола, казвайки:
11. Достоен си, Господи наш и Боже наш, да приемеш, слава, почит и сила; защото Ти си създал всичко, и поради Твоята воля всичко е съществувало и е било създадено.
Откровение на Йоан 4:4-11
От тези стихове става ясно, че на небето няма страх, съмнение, неверие. Там има поклонение, отдава се слава на Бога и се изразява почит. В описаната картина виждаме двадесет и четиримата старци и четирите живи същества, но истината е, че всички, които отидем на небето, ще участваме в непрекъснато изливащо се поклонение пред Бога. Всъщност и сега, там, на небето, живите същества се покланят, а част от живите същества на земята се затварят в страх и подтиснатост. Свиват се в „черупките“ си, защото страхът от одумничеството на човеците ги сковава. Така се оформят два лагера в църквата – едните, които искат да прославят Бога, но не смеят и другите, които спират с неправилното си отношение единственото нещо, което можем да дадем на Бога – да Го прославяме тук, на земята, за чудесните Му дела.
В Откровение на Йоан 4:11 четем, че старците падат пред престола, кланят се и полагат короните си, казвайки:
Достоен си, Господи наш и Боже наш, да приемеш слава, почит и сила; защото Ти си създал всичко, и поради Твоята воля всичко е съществувало и е било създадено.
Малко изговаряме тези думи на земята. Нека всеки да сложи ръка на сърцето си и честно да си каже, колко пъти на ден ги казва! Дори, ми се струва, че не разбираме в пълнота какво значат тези думи за нас. Как така да дадем почит? Ами слава? А как така да приеме сила, Всевишния Бог, та нали силата е в Него? Въпроси, на които търсим отговора.
Нека разгледаме поотделно тези три думи. Да започнем с думата почит. Най-общо казано, отдаваме на почит към Бога, когато уважаваме казаното от Него. Това включва внимателно да слушаме Неговия глас и да следваме волята Му, и е свързано с издигане на Божия авторитет в живота ни, а не със страх от човеци. Когато се страхуваме от думите и реакциите на хората, ние поставяме авторитета на човеците пред Божия авторитет. Тяхното мнение определя нашето поведение и ние стоим сковани на местата си.
Четейки словото на Бога, ние разбираме, че Му е угодно, да Го почитаме с всичко що е в нас и да Го хвалим за чудесните Му дела. Когато следваме водителството на Господ Святи Дух, ние изразяваме своето покорство и приемаме Неговото господство в живота си. Така показваме своето уважение и почит на дело. Следва да си направим извода, че да почиташ Бог означава да преценяваш в каква позиция Го поставяш. Дали Неговата дума е на първо място и тогава е всичко останало или думите на хората и страхът от тях са, които определят поведението ни. Във втория случай, волята Му остава някъде там, в мислите ни, като притеснение по-скоро, а не като водещ мотив и не е последвана от дела на покорство.
Защото на човеци ли искам да угоднича сега, или на Бога? Или искам да угаждам на човеци? Ако бях още угаждал на човеци, не щях да съм Христов слуга.
Галатяни 1:10
Павел се беше абстрахирал от реакцията на хората и търсеше да угажда само на Бога. Ние по-често се отнасяме с Бог като с наш помощник, отколкото като наш авторитет. Дори и когато направи неща, за които сме се молили, ние ги приемаме като даденост и не казваме на глас поне едно „благодаря“. И докато на небето ясно се чува „достоен си, Боже, да приемеш почит“, на земята поведението ни се нуждае от промяна. Нуждаем се от смелост, за да отдадем на Бога нужната слава и да изразяваме своята благодарност.
Така стигаме да втората дума, която старците изговарят непрекъснато - слава. За разлика от почитта, която е свързана с нашето отношение, отдаването на слава намира израз в конкретни дела. Кога прославяме Бога? Най-често, като свидетелстваме за Неговите действия. Когато Мойсей помоли Бог да Му покаже славата Си, Бог Му каза нещо много интересно:
Тогава рече Моисей: Покажи ми, моля, славата Си.
А Господ му каза: Аз ще сторя да мине пред тебе всичката Моя благост, и ще проглася пред тебе Името Иеова; и ще покажа милост към когото ще покажа, и ще пожаля когото ще пожаля.
Изход 33:18,19
„Не можеш да видиш Мен, но можем да преживееш славата Ми и да свидетелстваш за нея.“Това, всъщност, каза Бог на Мойсей. Бог Му показа Своите чудесни дела и славата, която вървеше с тях, и така даде възможност на Мойсей да Го види – като види резултата от делата Му. Когато ние свидетелстваме за чудесата на Бога, точно това се случва – ние даваме възможност на хората да се докоснат до възможностите на Бога и да се утвърди името Йехова на земята.
Ние не разбираме какво прави нашето свидетелство в сърцата на хората и как това се отразява на просперитета на Божието царство. По-лесно ни е да чуем какво се шушука около нас. Когато одумваме братята и сестрите ние отнемаме от Божията слава, защото е писано, че Исус умря за всички, не само заради нас, и всички ние сме Неговото тяло. Когато един човек шушука и одумва брата, който е излязъл да свидетелства за Божията слава, този човек автоматично се поставя в позиция на по-горен от брата си. Това е възгордяване. Ние допускаме да говорим негативно и да изразяваме съмнения и неверие, дори и свидетелствата на определени хора да ни дразнят. Когато си казваме: „пак ли този!“, ние ограбваме и от славата, която друг иска да принесе на Бога. Така лишаваме Бог от единственото нещо, което можем да Му дадем – своята благодарност. Всяко съмнение, неверие, съблазън крадат от духовните благословения, които Бог излива върху събранието Си и ограбва пълнотата на преживяванията ни с Господ. А може би ще попречи и на хора да се спасят, особено ако те са наблизо и чуят подобни думи.
Бог е достоен за цялата слава. Отдаването на слава в голямото събрание укрепва вярата на хората и ги насърчава. Това ги прави по-силни и по смели във ходенето им с Христос, защото те разбират за могъществото и силата на Бога.
Остана да разгледаме и третата дума, която старците изговарят: „Достоен си, Господи и Боже наш да приемеш... сила...“. Нарочно свързах думата сила в текста с другите думи – достоен и приемеш. Дали пък Бог има ли нужда от сила, та нали всичко е създал и в Библията е наречен „Всемогъщият“?! Не означава ли това, че цялата сила е в Неговите ръце?!
Ние не можем да прибавим сила на Бога, но Божието царство на земята има нужда да укрепва и да расте. Когато говорим за проблемите повече, отколкото за Божията слава, когато мърморим и недоволстваме, когато се страхуваме да изявим Божието величие, царството на тъмнината закрепява позициите си и влиянието му се увеличава. Хора се натъжават, наскърбяват, поемат чужди товари, които ги съсипват и се питат със съмнение „къде е Бог?“. Когато свидетелстваме за Божиите изцерения, спасения, освобождения и духовни промени в сърцата на хората, позициите на Божието царство се засилват всред хората. Светостта навлиза в живота им и променя техните съдби. Нови души се спасяват. Църквата расте. Божието царство взима власт и превъзходство над царството на тъмнината.
7. И стана война на небесата: Излязоха Михаил и неговите ангели да воюват против змея; и змеят воюва заедно със своите ангели;
8. обаче, те не надвиха, нито се намери вече място за тях на небето.
9. И свален биде големият змей, оная старовременна змия която се нарича дявол и сатана, който мами цялата вселена; свален биде на земята, свалени бидоха и ангелите му заедно с него.
10. И чух силен глас на небесата, който казваше: Сега дойде спасението, силата и царството на нашия Бог и властта на Неговия Христос; защото се свали клеветникът на нашите братя, който ги клевети денем и нощем пред нашия Бог.
11. А те го победиха чрез кръвта на Агнето и чрез словото на своето свидетелствуване; защото не обичаха живота си до толкоз, щото да бягат от смърт.
12. Затова, веселете се, небеса и вие, които живеете в тях. Но горко на вас, земьо и море, защото дяволът слезе у вас много разярен, понеже знае, че му остава малко време.
Откровение на Йоан 12:7-12
В стих 11 се говори за силата на свидетелството. Когато прославяме Бог за чудесните Му дела, ангелите на Небето печелят поредната битка. Когато нямаме сила да споделяме благовестието, дяволът, който постоянно хули и клевети, се укрепява в позиции тук, на земята. Като клеветник на братята, дяволът може да бъде преборен със силата на нашето свидетелство, но условието е да не обичаме собствения си живот повече отколкото обичаме Бог. Независимо от реакциите на околните, човек трябва да отвори устата си, за да сподели какво Бог е направил в живота му, ако иска да бъде угоден на Бога.
Когато обичаме себе си повече от братята и сестрите в Господа и държим на своята себеправедност, като сме готови да критикуваме, ние работим срещу Господ и Неговите войнства. Ако обаче в смирение и с благодарно сърце приемем свидетелствата на нашите братя и сестри, тогава се съюзяваме с Нашия Господ и Той печели поредна победа в събранието Си.
Давид постоянно хвалеше Бога, пишеше песни, пееше и танцуваше пред Ковчега на завета. Давид учеше душата си да благославя Господа. И в резултат Божието царство растеше, а враговете на божия народ трепереха от страх пред Израилевата войска. Давид не се страхуваше за себе си и живота му беше свидетелство за Божията слава.
Славата, почитта и силата вървят ръка за ръка с благодарението. Има поне десет неща, за които да благодарим на Бога всяка сутрин. Когато започнем да го правим ще открием, че на другата сутрин ще прибавим нови благодарности. Така и ние самите се насърчаваме и укрепваме в Бога, а и смелостта ни да Му се доверяваме расте.
Отново се връщам на стих 11 от 12 глава на Откровението на Йоан. Кръвта на Агнето говори за споделяне на благата вест, а силата на свидетелстването е свързана с любов към погиващите хора. Понякога е много трудно да споделяш за Христос, но Словото ни насърчава да положим телата си като жертва „жива, свята, богоугодна“ (Римляни 1:12), осъзнавайки, че Божията любов е една и съща и за праведния и за неспасения грешник. Затова, независимо какво ще си мислят невярващите за нас, нека бъдем смели да споделяме какво Бог е направил в живота ни не само в събранието на светиите, но и на улицата, сред приятели или колеги. Най-много хора се довеждат до Христос чрез споделеното лично свидетелство.
Нека отдаваме по всяко време и на всяко място дължимото на Бога и да видим Божието царство да расте в слава, почит и сила. Нека не се страхуваме какво ще кажат хората за нас, а да се страхуваме да не задържим единственото нещо, което можем да дадем на Бога – слава.
Автор: Татяна Славова