Измерения на свободата
Обещават им свобода, а те сами са роби на разврата, защото от каквото е победен някой, на това и роб става.
/2 Петрово 2:19 /
Бог създаде човека със свободна воля. И му даде свободата да я употреби така, както избере. Правилен ли беше изборът на първите хора и дали употребиха своята свобода с нужната отговорност, разбирайки нейната ценност и стойност? Вярвам, че до голяма степен отношението на човека към дадената му възможност за себереализация и усъвършенстване и днес е далеко от Божието разбиране за свобода.
Съвременният свят налага своеволно разбиране за свобода на личността. Днес за свободен се счита всеки, който може да прави каквото си поиска. Пост-модерното общество апелира за право на всичко, а това означава и несъобразяване с определени нравствени и етични норми, които са утвърждавали човешкото достойнство през вековете. Налагат се нови морални принципи на свръхтолерантност, която си е, просто казано, чиста форма на грях. Хомосексуализмът се обяснява със свободата да си различен, свободата на словото се обърква с преиначаване на истината, дори възпитанието на децата включва не ценностно изграждане, а всякаква и по всякакъв начин поднесена информация, независимо каква е ползата от нея. Злото навлиза все повече в битието, а доброто става все по-неясно. И причина за това разложение в нравствеността е отдалечаването на хората от Бога, нещо, което днес в съвременното общество дава другото определение за свобода.
Свободен или роб? Когато свалим погледа си от обществото към отделния индивид, вниманието ни привлича разбирането за свобода като възможност за въздигане на егото. Пожелаването, търсенето на изгода и лична полза, бездушието към проблемите на другите и страстното преследване на собствени цели са в обсега на утвърждаваната лична независимост. Желания като тези, идват в човешката душа заедно с един силен враг – заблудата. Колкото повече неща можеш да си позволиш - значи си толкова по-свободен. Мярката за лична свобода е умело прикрита в амбиции и егоистични страсти. Човек се страхува, че ако избере да следва Господ Исус Христос ще трябва да се съобразява с принципи на вярата, които ще го обезличат и няма да е той. Страхът от това, да не му бъде отнето правото да избира удоволствията и забавленията си, запраща човека в най-големия грях - живот в непокорство, извън Божията воля.
Прелюбодейци и прелюбодейки! не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? Който, прочее, поиска да бъде приятел на света, враг става на Бога.
/Яков 4:4 (Православен превод – 1991г.)/
Адам и Ева имаха възможност да бъдат свободни и да направят своите самостоятелни избори. Бог не е променил това и до днес. Всеки сам чертае пътя си, но не всеки път е такъв, какъвто се вижда в своите си очи. Разбирането за свобода започва от тук, от разбирането за това кое е добро и кое е зло. Нашите прародители бяха поставени в един съвършен свят и техният избор да се изключат от Божията воля не донесе пълнотата на свободното им и независимо съществуване, а ги направи роби на греха и на дявола. Те преживяха своята духовна смърт извън Божията благодат, а малко по-късно, когато бяха изгонени от Едемската градина, те преживяха и физическата смърт на своя син Авел.
Понятието свобода включва разбирането за духовна извисеност, а не се съдържа в подвластието на греха. Така както Светият Дух слезе на рамото на Господ Исус Христос във вид на гълъб, така е и с човешкия дух. Той е като гълъб: може да лети или да кацне, може да е волен и да плува в простора над земните грижи и независим от тлението на собственото си тяло, може и да бъде вързан с веригите на нашите земни грижи и страсти и да не успее да се наслади на крилата си. Това е образна метафора на робството, в което човек бива вързан от похотите и желанията на собствената си плът. Тогава объркваш висините с покривите на къщите и търсиш насъщния хляб, пренебрегвайки манната.
Свободата в Христос е невидима, но е като гълъбът, който може да лети във висините волно. Тази свобода не допуска страха и болката да я направляват. Тази свобода е толкова мощна, че разрушава оковите на душата, за да я въздигне до ниво на нравствено съвършенство и надежда. Когато Бог създаде човека, Той му даде точно тази посока: да достигне обожението си. Адам беше създаден по „образ и подобие“ (Бит. 1 гл:26) на Бог, но все пак беше създаден. Това не означава съвършенство. Пътят, който Адам трябваше да извърви, беше път към съвършенството. По-късно Господ Иисус Христос отвори нов път към първоначалния Божий призив – пътят на вярата.
Какви са измеренията на свободата ни в Христос?
На първо място имаме силата да противостоим на греха. Тя идва от личната ни връзка с Бог и зависи от любовта ни към Него.
Защото нямаме такъв първосвещеник, Който да не може да състрадава с нас в нашите немощи, а имаме Един, Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак без грях.
/Евреи 4:15 (Протестански превод – 1940г.)/
Господ Исус Христос беше многократно изкушаван. Изкушенията към Него идваха така, както идват и към нас. Бивайки Бог, Той беше съчетал в Себе си и всичко, което е част от човешката природа. В Евангелските послания четем за душевните Му състояния и терзания, за опитите на Сатана да Го изкуши и да Го обвини в грях, било в пустинята или в събранието на много хора. И въпреки всички физически, душевни и духовни атаки - не успя. Човекът Исус премина през всички възможни скърби и устоя. Дори и когато в Гетсиманската градина капки кръв избиха по челото Му, Той пак не поиска Своето, а каза:“...не Моята воля, а Твоята, Отче....“. Това, което крепеше Човекът Исус беше преголямата любов към Неговия Отец.
Любовта към Бога дава сила, а силата изначално се изявява от способността да се противодейства на връхлитащите ни изкушения. Писано е, че дяволът идва, за да изкуши и да погуби, но ако той не може да се вмъкне в нашите мисли и да ни накара да приемем неговите желания, значи сме направили първата крачка към един истински свободен живот. В него със сигурност ще има и трудни, и неприятни избори, но когато обичаш с цяло сърце Господа, твоя Бог, тогава не е трудно да се дисциплинираш и победиш.
За разпознаването на източника на собствените ни мисли има един критерий скрит в двете Божии заповеди:
Той отговори и рече: "Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си"
/Лука 10:27 (Православен превод – 1991)/
Когато нашите мисли не ни водят към правенето на неща от любов към Бога или ближния до нас човек, а ни насочват към личностно прославяне, себевъздигане или себеугаждане - можем смело да кажем „не“. Това е ясен показател за това дали сме намислили добро или зло. Избирайки доброто, ние позволяваме на Божията благодат да се излее в сърцата ни и да ни утвърди в сила.
На второ място човек може да разгърне личностния си потенциал само когато навлезе в пътя на придобиване на Христоподобен характер. Тъй като Господ Исус Христос е „...Алфа и Омега, начало и край, Първият и Последният. /Откровение 22:13 (Православен превод-1991г.)/“ и нищо в този свят не се е случило и не е станало без Неговото знание и действие, разбираме безграничните способности на Бог като Творец и Създател. Божият промисъл е пълен с рационални и практични идеи, често осъществими само чрез чудеса. И днес Бог Свети Дух докосва сърца за спасение, лекува болести, променя обстоятелства в живота на хората. Знанието, което хората получават в областта на науката, технологиите, медицината, строителството и всяка област на своя живот идва от мъдростта, която Бог направи Свой приоритет.
Господ ме имаше за начало на Своя път, преди Своите създания, открай време...
/Притчи 8:22 (Православен превод-1991г.)/
Дяволът е изобретателен в своите хитрини, но всичко, което създава е само имитация на действителното Божествено творчество. Ако човек успее да кооперира своя ум с този на Господ Исус Христос и да стане съучастник в Божествената синергия, то непременно ще се докосне до велики истини и открития. Навярно и животът на световноизвестни учени, изповядали вярата си в Господ Иисус Христос, днес и в миналото, го доказват.
Трети параметър на човешката свободата е неегоистичната любов към ближния. В тази любов има повече раздаване и разпъване на душата, отколкото ежедневни радости. Безусловната любов не очаква нищо в замяна, тя просто вярва, надява се и прощава постоянно.
Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее,
не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли,
на неправда се не радва, а се радва на истина
всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. {Гал. 6:2.}
/1 Коринтяни 13:4-7 (Православен превод-1991г.)/
Свободната от егоизъм любов не се страхува колко ще даде и не прави сметка колко ще получи. В тази свобода водещ мотив е желанието да направиш живота на другия по-добър, по-качествен, като раздаваш опит, мъдрост и средства. Задоволството идва тогава, когато видиш човека до себе си, че успява да се справи с трудностите в живота си и разгръща своя творчески и личностен потенциал, защото всеки има право на това.
Истински свободният човек живее в преходен свят с вечни идеали. Той не променя своето мислене съобразно модернистични течения или обществени нагласи. Да се съобразяваш със законите, които обществото е постановило е едно, но да надживееш стойността на преходните облаги е божествено. Историята ни напомня за непоклатимостта на християнската вяра и за хората, които с риск за собствения си живот са избавили човешки животи от осъждение и унищожение.
И не на последно място границите на личната свобода се предначертават от мотивите на човешкото поведение. Трудно е да разбереш защо правиш един или друг избор, защото заблудата лесно се промъква. Да не забравяне, че от една страна „дяволът обикаля като рикаещ лъв...“ (1 Петрово 5:8) около нас, а от друга - зависимостта на човек от обкръжаващия го свят го изправя пред дилемата на оцеляването. Всичко, което е нужно, за да живеем, милостивият Бог ни го дава, но малко хора го оценяват. Коренът на всяко зло е желанието да имаме повече и повече от преходните и тленните неща като пари, влияние в обществото, кариера, скъпи вещи и др.
В преследването на тези страсти човек губи своята идентичност, тази с която е дошъл на този свят. Той става роб на временното, като не цени времето си на тази земя, не цени дара да има семейство и приятели, пропилява възможността да си натрупа богатство за вечността.
Ако върху тая основа някой зида със злато, сребро, драгоценни камъни, дървета, сено или слама,
на всекиго делото ще стане явно: денят ще го покаже; защото чрез огън се открива, и огънят ще изпита, какво е на всекиго делото.
/1 Коринтяни 3:12-13 (Протестантски превод-1940г.)/
Не е лошо да имаш добра работа, нито пък е извън Божията воля да се реализира човешкия потенциал, но когато това се превърне в основа на човешката ценностна система, свободата губи своите граници и се смалява и свива до едно конкретно нещо, на което човек се посвещава. В този случай не говорим за свободна човешка личност, а за човек във властта на собствената си страст.
Дали искаш да летиш или да ходиш с наведена към земята глава, търсейки трохичките от нечий отпадък? Какво си определил за себе си и кой път ще избереш?
Днес разбирането за нравствен живот е обратното на естественият живот, а при Сътворението не е било така. Заболялата човешка природа не може без благодатната помощ на Бог да преживее истинска свобода. Оставени сами на себе си, ние сме способни само на грях и тази греховна обвързаност ни държи зависими, като управлява волята ни. Когато си кажеш: „аз ще следвам своя си път и ще бъда свободен“, трябва да се замислиш къде живееш, с кого се срещаш и говориш, каква информация приемаш и кой е нейния източник. Човек не е отделна единица, а част от един по-голям свят и връзката му с този свят го държи в определени зависимости. Дори и да ти се иска да си бъдеш сам господар, ти си създаден, за да бъдеш социално значим. Ако правиш каквото си искаш, без да се съобразяваш с останалата част от творението, ти ще бъдеш лош посланик на своеволието и арогантността. Свободата да избираш е началото на свободата на човека и само чрез Христос може да се изпита радостта и задоволството от живота.
Докато човек е подвластен на тление и го заплашва смърт, никога няма да е истински свободен. Исус Христос победи смъртта и изтръгна нейното жило. Тези, които вярват в Неговото изкупително дело имат вечен живот и са надживели страха от смъртта. Те могат да обичат без да се страхуват, могат да преживяват радостта от срещата си с Господа всеки път, когато се докоснат до тайнството Евхаристия, могат да се раздават без да се скъпят, могат да прощават постоянно. Те са разкъсали веригите на егоистичното си съществуване и са се устремили към висотата на Божиите измерения.
За да избегнем заблудата на робството трябва да се научим всекидневно да си задаваме въпроси и да изпитваме себе си. Най-неприятния въпрос е : защо искам това?. Неприятен е, защото често крием истината и от себе си. Ако сме искрени, обаче, ще си дадем ясна сметка дали удовлетворяването на дадено желание цели нашата изгода или носи полза за Божието царство. Ако отговорът е свързан със зачитане на Божията воля, ще изпитаме задоволство, което е равно на блаженство. Ако угаждаме на себе си, след време ще усетим недостиг и ще поискаме още и още неща за себе си, защото робството на душата я прави ненаситна, както е и с тялото.
Думите „дай“, „искам“, „не мога“,“ не знам“, и др. подобни не са думи на свобода, освен ако не са част от съкровена изповед пред Бога. Те са отклик на подтика на душата да получава удовлетворените си желания. Тези думи са емблемата на егото. Когато устата казват „давам“, „прощавам“, „подкрепям“, „вярвам“ и „уповавам“, тогава божественото е преляло в човека и свободата на човешката душа е факт.
Кой път ще избереш; не е ли полетът на безстрастието по-прекрасен и не е ли по-вълнуващия маршрут към вечността?!
автор: Татяна Славова
Използвана литература
1. Лекционен курс по християнска етика на доц. Свилен Тутеков
2.„Обожение человека по учению светителя Григория Паламы“ от проф. Г. Мандзаридис
3.“Прародителският грях“ от прот. Йоан Романидис