Обещаната земя – първа част
/поучение по Старозаветно богословие/
„В началото Бог...” - така започва
най-четената книга за всички времена. Бог създаде небето и земята и
всичко що е в тях. Той установи едно съвършено творение, което все
още обича и над което желае да управлява. Той сътвори едно царство,
което трябваше да бъде в съвършени взаимоотношения с Него и помежду
си.
Едем беше съвършеното място за
живеене (Бит.1 и 2 гл.). Изобилието на всичко, което беше добро за
човека, го заобикаляше. Всичко, от което се нуждаеше човека му беше
дадено. Нещо повече - човекът беше поставен за управител над всичко,
в което живееше. Каква привилегия - да си абсолютно осигурен и да
имаш отговорност да владееш над цялото богатство на земята. Земята
беше в своето изобилие и плодородност, а всички природни сили бяха
укротени. Спокойствие и сигурност се усещаха навсякъде. А вечерно
време лек ветрец разклащаше дърветата и Бог слизаше на земята за да
говори с Адам (Бит. 3:8).
На Адам не
беше забранено нищо освен едно. То трябваше да му даде възможност да
остане добър пред своя Създател (Бит. 2:16,17). Със своето решение
да ядат от дървото за познаване на доброто и злото Адам и Ева
изгубиха Божието благословение на изобилен живот, личната си връзка
с Бога и земята, в която живееха. От този момент, в който Адам и Ева
бяха изгонени от райската градина, за цялото човечество престана
изобилието на живот. Човешкото съществуване стана съществуване след
духовна смърт. В живот извън общението с Бог има само борба,
трудности, битки за насъщния хляб, до момента, в който човек се
върне в пръстта, от която е взет.
Вън от
Едемската градина, далеч от Божието благоволение, проклети, вместо
благословени, хората заживяха по свой начин. Няма я добрата земя -
вместо това земята ражда тръни и бодили и целият труд става
мъчителен и тежък (Бит.3:18,19). Хората вече не общуват с Бог и
грехът се умножава. Градовете, които хората съградиха и цели държави
станаха символ на нечестие и безнравственост: Вавилон, Содом, Гомор,
Египет, Рим и др. територии станаха обект на Божия съд. В цялата
земя остана само един град - Ерусалим, но точно там Божият син беше
осъден на смърт. За хората остава надеждата, че само спасението,
изработено от Бог ще възстанови царството.
Идеята за Божието царство, което включва възстановяване в земя,
определена от Бога, намира израз в завета, който Бог прави с Аврам
(Бит.15-20 гл.). Това е четирикратен завет, суверенно направен от
Самият Бог. Никъде не се говори за заслуги от страна на Авраам, за
да бъде избран от Бога. Отново намесата на един милостив Бог да
спаси един паднал свят е решаваща. Когато е призован да напусне
Харан на Авраам е обещано, че народ от негови потомци ще притежава
Ханаан, ще познаят Божиите благословения и ще служат за
благословение на целия свят (Бит.12:1-3). В действителност тази земя
е притежание на ханаанците, Авраам и Сара са стари, а и нямат
наследници. Видно е, че Обещаната земя няма да бъде лесно получена.
Но също е ясно, че Бог иска да разкрие спасителния си план за
възстановяване на човечеството чрез суверенен избор на народ, който
да въведе и засели в определена от Самия Него земя. Единственият
начин да се стигне до притежанието на тази земя е с вяра.
Потомъкът на Авраам, Исаак, научава, че обещанията дадени на баща му
почиват на него. След смъртта на Авраам Исаак е предупреден да не
напуска обещаната земя и получава лично уверение, че потомците му ще
я притежават (Бит.26:1-6). На края на своя живот Исаак ще призове
върху сина си Яков заветното благословение на Авраам (Бит.28:3). До
този момент принципът на избора действа само върху определени
семейства, но след Яков и семейството му Библията насочва вниманието
ни върху цял един народ - потомците на Израил. В края на живота си
Яков приема синовете на Йосиф наравно със своите синове и така ги
прави глави на полуплемена от Израилевия род (Бит.48 гл.)
Скитанията на потомците на Авраам не са достатъчни за да се разкрие
в пълнота Божието откровение. Като че ли Бог иска да се разкрие на
света чрез историята на Израел, но от друга страна всички хора,
цялото човечество беше извън Едем заради бунта на Адам и Ева. А и
робството на Авраамовите потомци в Египет отдалечава заветните Божии
обещания. Народът, който Бог си избира е в чужда земя и е в позиция
на социално и политическо робство. Смисълът на робството е в това,
че по природа всички хора са странници и скитници, чужденци за
Божието царство. Робството в чужда земя на избрания народ е
отражение на робството на цялата човешка раса във властта на греха и
злото. Само Божият избор и намеса може да промени това.
След дълги години на скитания и подтисничество в Египет Бог
призовава избраните да споделят Неговата святост, като се отделят и
бъдат различни от останалото човечество. Бог иска да даде на хората
по-пълно откровение за царството, но го прави поетапно. За основа на
взаимоотношенията между избраните и Бог е положен закона от Синай.
Той е израз на Божия характер, както е свързан с откровението за
царството по това време.
Бог
извежда народа на Израел от Египет с много знамения и чудеса. Бог
извършва съд над неприятелите на народа си и царството си. Поставя
условия за да стане народа му специално Негово притежание. Като
народ евреите щяха да Го представляват пред целия свят като
свещеници (Изх.19:4-6). Това е детайлизиране на обещанията дадени на
Авраам. Отношенията взимат посока на синовност. Бог лично води
избраните люде и живее с тях в пустинята. За да може един
незаслужаващ народ да се доближи до един свят Бог са нужни
посредническо свещенство и средства на приемане. Мойсей поема
посредническата функция, а мястото на срещане с Бога става една
специална палатка, наречена скиния (Изх.35-40 гл.). Липсата на
постоянно място за живеене не означава липса на място за поклонение.
Преди да се устроят в Ханаан хората трябва да изградят
взаимоотношения на покорство, доверие и страхопочитание пред Бога.
Обновяването е не само нов живот на добро място, а и съобразяване и
приемане на Божието управление.
Въпреки
непрестанните недоволства и бунт на хората Божията благодат
присъства навсякъде с народа му при излизането от Египет (Изход 32
гл.; Числа 12 гл.). Но отказът да влязат в обещаната земя трябва да
е прелял чашата на Божието търпение. Страхът и неверието в хората
бързо изместват спомена за чудния начин на излизане от Египет.
Същността на обещанията е живот в заветни взаимоотношения с Бог в
обещана земя, където текат мед и мляко, но въпреки това цяло едно
поколение ще умре в пустинята поради своя бунт. За да се завладее
Обещаната земя трябва ново сърдечно отношение към Бог на доверие и
покорство.
Вероятно еврейският народ е
очаквал Ханаанската земя да им бъде поднесена по лесен и приятен
начин и когато се оказва, че тя е населена със силни мъже и за да я
притежават израилтяните трябва да воюват, народът се отказва да
следва Божиите наставления (Числа 13 и 14 гл.). Следва съд и
поколението, което е преживяло славното извеждане от Египет ще умре
в пустинята без да стъпи на собствена земя. Само Исус Навин и Халев
заедно с едно ново поколение ще влязат в обещанията на Бог, като ще
открият един нов начин на действие, угоден на Бог- действие на вяра.
Така се настанява разбирането, че земята, като част от царството,
може да се получи само с вяра.
След
смъртта на Мойсей Исус Навин чува Божиите обещания лично
(И.Н.1:1-9): Той им дава Ханаан за наследство и никой не може да ги
спре. Условието е едно за водача и народа – покорство. Покорството е
нужно не само докато се водят битките за земята, а и после, когато
настанилият се народ трябва да гради собствения си живот. Особено
важно е ръководителите на народа да отразяват Божия характер, тъй
като Божиите намерения ще се извършват чрез избрани човешки същества
в лицето на пророци, съдии, царе.
Начинът, по който става изпълнението, е описан в основната част на
книгата Исус Навин. Израел влиза в земята и Бог им дава почивка под
формата на неоспорвано притежание (И.Н.23:1-13). Няма друга причина
да притежават земята освен, че Бог се е бил за тях. По чуден начин
застават водите на Йордан, за да преминат хората пеш през коритото
на реката (И.Н.3:1-17). Главнокомандващ на битката за Ерихон става
Божий ангел. Ще има и един дълъг ден, в който слънцето няма да бърза
да залезе, за да довърши Израел битката (И.Н.10:12-14). В процеса на
завладяване Бог поставя и някои ограничения върху земята: пълно
унищожение на определени градове, посвещаване цялото притежание на
Бог, поставяне на камъни за спомен и т.н. Ясното послание е, че
земята е Господна заедно със всичко, което е в нея.
Последният елемент от обещанията към Авраам е, че всички народи ще
се благословят чрез неговите потомци. Израел, като избран Божий
народ, ще бъде отделен в свещенодействие, за да посредничи за
Божиите благословения за всички народи. Постепенно виждаме как
отделни хора и цели семейства започват да споделят заветните
обещания от началото на спасителните Божии действия. Раав направи
активна изповед на вяра, моавката Рут беше приета сред Израел.
Поставено е началото на обръщение на езическите народи към Йеова.
Завладяването на Обещаната земя не беше извършено
според съвършената Божия воля. Бог предупреди, че не трябва да се
прави завет с покорените ханаански народи (Съд. 1 и 2 гл.). Един
народ, познал лично Бога трябваше да бъде отделен в своя земя, за да
се яви Божията слава там, а не да живее заедно с народи, които
служат на своите си богове. Смесването на териториален признак води
не до чисто поклонение, а до религиозен синкретизъм. На моменти
Израел дори изпада във вероотстъпничество и тогава Бог ги наказва
като губят земята си или отиват в плен на други народи. Само
заветната Божия любов и вярност връщат свободата им. Дори и когато
са в относително териториално спокойствие те не могат да се
наслаждават в пълнота на Божиите благословения поради своето
постоянно непокорство. Така историята посочва на хората от миналото,
че истинското спасение все още предстои и то се получава с вяра и
чрез благодат.
Комбинираният ефект от
царуването на Саул, Давид и Соломон трябваше да покаже модела на
Божието управление в новата земя. Бог имаше предвид за народа си
цар, който трябваше да отговаря на определени условия изброени във
Второзаконие 17:14-20. Саул не изпълни очакванията на завета
(Вт.1:14-20). Благодарение на успехите на Давид Израел става мощна и
стабилна нация. Той установява бюрократична система, силна войска и
централно светилище в Ерусалим. За Давид се говори, че е по Божието
сърце, а по-късно синът му Соломон издига величествен храм за
поклонение на Йеова като така довършва започнатото от баща си.
Именно на Давид Бог обещава да направи името му велико и да даде на
народа почивка в собствената му земя. Бог препотвърждава Авраамовия
завет с Давид (II Ц.7:4-12), като фокусът са Давидовите потомци.
Най-великото религиозно дело на Давид е донасянето на ковчега на
завета в Ерусалим, а на Соломон - изграждането на храма като жилище
на Бога. Храмът замества скинията от времето на скитанията в чужди
земи и става постоянно светилище в обещаната земя. Той става място,
където всеки един израилтянин или чужденец може да общува с Бога.
Библията се съсредоточава в централни за историята събития и хора,
но животът на обикновените хора не е в постоянни знамения и чудеса.
Повечето хора познават Бога от това, което научават от свещениците и
пророците. Те се стремят да живеят своя живот в покорство на закона
и като се покланят на Бога. Те трупат мъдрост и откровения, част от
които биват събрани в отделни книги на Библията, като
най-специалната идея в тях е за доверието в суверенната Божия воля.
Издигат се пророци, които започват да предупреждават, че тези, които
нарушават завета, няма да се наслаждават на обещанията.
Границата на Божиието търпение отново е достигната в историята на
Израел след Соломон. Националният упадък започва с бунта и
разделянето на северните племена. Народът приема редица езически
практики на поклонение. Проклятията на завета стават факт. И отново
в милостта си Бог прави опит да възвърне народа при Себе си като
издига гласа на пророците си. Появяват се намеци, че опитът на
Израел в излизането от Египет и завладяването на обещаната земя е
само сянка на действителността на спасението. Макар и всички събития
от Авраам до Соломон да са израз на Божията благодат, става все
по-ясно, че проблемът с човешкия грях не е решен чрез това, което
Бог е направил в исторически план до този момент. Истинското Божие
царство все още не е дошло на земята. То ще представлява нова земя с
нов Ерусалим и с нов храм. Вселената ще бъде разрушена и създадена
отново (Ис.51 и 52 гл.). Израил ще се върне към новата земя, в
центъра на която ще е новия Ерусалим и възстановения храм
(Исая23:24;11:6-9...Езек.34:11-16;25-31...). Това ще е съпроводено и
от обновяване на сърцата на хората (Ерем.31:31-34).
Автор: Татяна Славова