Черногледство и подтисничество
Не съм мислила да отправям призив за молитва, но докато размишлявах върху това защо в България всичко е толкова трудно и в личен, и в социален план, стигнах до разбиране за неща, които искам да споделя. На мен наистина ми изглежда трудно. Виждам как бавно се стабилизира икономиката, колко трудно става демократичния преход, как политическата система е спряла да се развива, приемайки демокрацията за най-висша форма на управление, а тя, демокрацията, все повече прилича на анархия. Чувам как хората са все по-отчаяни и объркани в своите морални и духовни ценности и виждам как всеки се спасява поединично, ако изобщо може от нещо такова като политическа, икономическа и духовна криза в световен мащаб да се спаси.
Потокът на моите мисли ме отведе към църквата в България. Видях я като на длан - такава слаба и безкръвна, безжизнена и традиционна по време на комунизма и религиозна, сива и безславна днес. Краткото съживление през 90-те години доведе до възникване на много локални църкви и навлизане на много протестантски деноминации в държавата ни, но и днес в България те обхващат една съвсем малка част от населението. А колко от всички, които определят себе си за вярващи християни са такива, знае само Бог. В едно съм сигурна, че думите на наш брат в Господа: „когато църквата е слаба, сатана е силен“ са истина.
Има ли друга държава с толкова много потенциал и толкова малко използвани възможности? Има ли друг народ с толкова много дарби и креативност като нашия и толкова разпокъсан и разединен? Има ли друг народ в Европа, който да е бил толкова подтискан и мачкан и пак да е оцелял? И мислейки в тази посока ми се струва, че видях къде е духовния проблем на нацията ни.
Над народа ни и над страната ни тегнат два духа: на подтисничество и на черногледство. Отпърво се е настанил териториален демон на подтисничество, а той е довел след себе си и духа на черногледство. Тези два духа са придобили ранг на териториални началства в поднебесната, които затварят небето над България и определят съдбата на народа ни. Някои може да оспорят това, но аз споделям картина, която виждам. В допълнение ще добавя, че се уверих от контакти с мои роднини, приятели, колеги, че най-малко всеки втори човек е засегнат, за да не кажа, че е всеки. Някои, вероятно, ще са скептично настроени, но се надявам, че ако дочетат до край ще се замислят.
Нека да помислим какво най-често чуваме на работните си места. Аз, например, работя в светско училище и чувам какво говорят децата, колегите, родителите. Всички по някакъв начин изразяват недоволство. Родителите са недоволни от образователната и политическата система; учителите са недоволни от липсата на ясна образователна стратегия и от многото привилегии, дадени на непълнолетните; децата са недоволни от това, което трябва да учат, защото то не отговаря на интересите им. Не само, че всички групи са недоволни, но и хулят, и мърморят по адрес на всеки срещу всеки.
Когато минавам през града, почти навсякъде чувам изрази на недоволство. Влизайки в някое заведение за чаша кафе или ако седна в градската градинка на някоя пейка, неволно се заслушвам в разговорите на хората около мен. Ето какво чувам най-често да се казва: „Няма такава държава! Нищо не става в България! Умряла държава! Умрял град! 30 години демокрация и става по-лошо! Всички крадат и лъжат! Заминавам, няма какво да правя тук!“. Или пък някой човек в преклонна възраст ще въздъхне на глас: „Ех, ако бях по-млад нямаше да чакам на тази мизерна пенсия!“. По-смелите роптаят срещу системата и определени държавни структури, по-старите съжаляват за доброто старо време. Навсякъде е недоволство и мърморене и никой като че ли не се радва да живее в България.
Факт е, че каквото препълва сърцето се излива чрез устата.
Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася доброто; а злият човек от злото си съкровище изнася злото; защото от онова, което препълва сърцето му, говорят неговите уста.
Лука 6:45
Означава ли, че ние, българите ставаме по-зли? Не мисля. Просто сърцата ни са препълнени с недоволство и духът в нас е подтиснат.
Малцина са тези, които с благодарение и радост се обръщат към Бога, когато са в изпитание, без да чертаят мрачни картини в ума си: ами ако това стане? ами ако онова не ме подмине?.
И в църквите е пълно с песимисти и тук-там супер надъхани вярващи хора или такива, които можем да опишем с думата лековерни. И съвсем малко истински Христови последователи, които да са изпълнени с „...правда, мир и радост в Светия Дух.“(Римляни 14:17)
Как се е стигнало до това мрачно очакване и липса на надежда тук, на родна земя? Аз лично си го обяснявам с дългите години на робство. Ние сме преминали повече от половината си съществуване като държава в робство. И годините на относителна свобода не са достатъчни, за да изтрият от народната психика робското мислене и нерадостните спомени. Често във фолклорните песни чуваме фразата „пусто да опустее“ или израза “няма ли тегло да свърши?“ Вековете на робство и подтисничество, които са отворили устата на българите с жални и тежки думи и са изливали в песни, разговори и приказки болка и скърби, оплаквания и проклинане, до голяма степен са оформили българското самосъзнание. Всичко, което се е случило, е предначертало съдбата на народа ни, а това, което сега се случва е резултат от трайно настанилите се тъмни, духовни сили над България.
Описах откъде са застанали над нацията ни тези духове на черногледство и подтисничество - от едно страна от преживяното в историческото минало, а от друга – от оформеното народосамосъзнание. В определен етап от историческото ни развитие хората са развили манталитет на примиренчество и нагласа по обстоятелствата, което сега се изразява в „спасение поединично“. В най-оптимистичният вариант хората се оправят кой както може.
И днес чувам от мои близки приятели, че когато се завръщат в България, че в момента, в който стъпят нозете им на родна земя върху тях слиза някакъв огромен товар и започват да се чувстват подтиснати и мрачни. Други споделят, че присъстват на вяли и безизразни богослужения. Разказват, че не е така, когато пътуват в други държави и посещават църкви там. Там, според тях, се диша леко и свободно и нещата някак си се случват.
Това за мен потвърждава факта, че над народа ни има демонично влияние, което ни пречи да видим Божиите възможности за тук и сега, и ни държи в плен на невъзможностите. То не ни дава да си развием потенциала като нация и като отделни личности, нито да напреднем.
Обаче князът на персийското царство ми противостоеше двадесет и един дни; но, ето, Михаил, един от главните князе, дойде да ми помогне; аз, прочее, останах непотребен вече там при персийските царе...
Даниил 10:13
Тогава каза: Знаеш ли защо съм дошъл при тебе? А сега ще се върна да воювам против княза на Персия; и когато изляза, ето, князът на Гърция ще дойде.
Даниил 10:20
Пророк Даниил получи разбиране за духовните битки, които се водят над цели царства. Ние не сме изключение от написаното в Библията. И над България има духовни началства. Жалко е, че не знаем колко са и какви. Вярвам, че засега Бог ми разкри тези двете и не знаем кога ще се настани Божието управление над държавата ни, защото църквата в страната ни е отчасти религиозна, отчасти жива.
Някои прегръщат благовестието на просперитета и то до такава степен е проникнало в църквите, че буквално погледите са насочени навън, към някой, който да ни помогне или към благополучието, което ще дойде изведнъж. Никой не помогна на Даниил. Той застана на колене, пости и се моли и сам ангел Господен дойде и му разкри тайните неща, които имаше да се случат. Освен това ангелът му разкри и духовната картина, която никой друг не успя да види. Забележете, че докато Даниил воюваше на земята с пост и молитва, архангел Гавриил воюваше на небесата, за да донесе отговора на Даниил.
И с нас ще е така. Всичко, което ни е нужно, за да се съживи народа ни и да започне да харесва страната си, да милее за нея и да отдава сили за нейния просперитет е тук и сега. Всичко, което е нужно за съживление в църквата е да повярваме, че го искаме и да се обединим в молитва. Много пъти Бог ми е говорил, че ресурсите, които са ни нужни за духовна промяна са тук и сега, и че помощ няма да дойде отвън. Дано по-скоро го проумеем, за да видим Божията слава.
И да не забравяме, че черногледството затваря пътя на надеждата. То не ѝ позволява да се роди в сърцето и ума на човека.
...вземете тоже за шлем спасението и меча на Духа, който е Божието слово;
молещи се в Духа на всяко време с всякаква молитва и молба, бидейки бодри в това с неуморно постоянство и моление за всичките светии,
Ефесяни 6:17-18
Надеждата е шлем на спасението. Ако се роди надежда в ума на хората много души ще се спасят. Апостол Павел говори за шлем на спасението като за жива надежда в Господа. Помощта ни е наистина само в Господа, но за да се види какво Той има за всеки един поотделно и за всички нас като народ е нужно да се воюва срещу дух на черногледство и дух на подтисничество с молитва и пост.
Много хора не получават спасение, защото нямат надежда в нищо, а за други надеждата е далеко от бащин дом. Божията воля е да живеем в духовна свобода, за да преживеем и социален, и икономически напредък тук и сега. Бог да ни помага. Нека се молим и постим за страната си и народа си, и за благополучието на своите семейства. Когато ние смирим себе си, Сам Бог ще ни помогне.
...и людете Ми, които се наричат с Моето име, смирят себе си та се помолят, и потърсят лицето Ми, и се върнат от нечестивите си пътища, тогава ще послушам от небето, ще простя греха им и ще изцеля земята им.
2 Летописи 7:14
Автор: Татяна Славова