Спасение и освещаване
Наскоро се заговорихме с брат по вяра и наш близък роднина. Споделихме си, че желаем да се молим за спасението на нашите семейства. Бог му беше дал слово от Деяния 16:30-31, което той беше прегърнал и изповядваше с вяра. Съгласихме се в молитва да изискваме изпълнението на това слово за двете семейства.
...и изведе ги вън и рече: Господа, що трябва да сторя, за да се спася?
А те казаха: Повярвай в Господа, Исуса [Христа], и ще се спасиш, ти и домът ти.
Деяния 16:30-31
Павел и Сила ясно заявиха на началника на тъмницата, че ако той повярва, това ще доведе до спасение целия му дом. Във времето на патриархалното общество е било нещо нормално бащата да определи вида и посоката на религиозното поклонение, а за децата и съпругата е било нещо естествено да последват начертаната посока. Допускам, че това е едната страна на нещата, описани в библейския текст - апостолите, може би, са имали предвид това, когато са изговорили тези думи към тъмничния началник. Възможно е и другото - да са били водени конкретно от Святия Дух и това да е било точното слово за този момент, за този човек. Каквато и да е причината за така казаните и написани в книгата Деяния на апостолите думи, сега Святият Дух ги беше изговорил лично към нас и ние се хванахме здраво за това слово.
Мотивирани, от това което чухме, ние се посветихме на молитва за спасението на нашите близки и всяка сутрин започнахме да викаме към Бога за тях. Припомняхме на Бог този стих и стояхме в пролома в очакване. След около два месеца на усилени молитви, една сутрин Святият Дух ни проговори:
„Домовете ви са спасени. Стига сте се молили за тяхното спасение – молете се за тяхното освещаване. Посветете се да им помогнете да дойдат по-близо да Мен.“
Бяхме изненадани, защото Бог даде това слово и за двете семейства. До този момент ние не бяхме разпознали тази истина. Ние гледахме с физическите си очи как нашите близки продължаваха да правят неща по начини, по които са действали от години. Те не се стремяха на всяка цена да угаждат на Бога, не се разговаряха с библейски стихове, не бяха посветени на молитва, нито бяха редовни църковни членове. Даже някои от тях не ходеха изобщо на църква. Да не казвам, че имаше и такива, които не познаваха добре Божието слово и според нас не се опитваха да живеят „праведно“ (според установени модели, религиозно). Те просто живееха своя си обикновен живот, вършейки всекидневните си задължения с грижа и постоянство, като в никакъв случай видимо не поставяха Бог на първо място. Ние знаехме, че те имат някаква вяра в Исус, но не разбирахме до този момент, че тази тяхна вяра е жива.
И тогава Господ Святи Дух започна да ни разяснява разликите между двете думи и да ни обяснява как трябва да разбираме и приемаме поведението на хората около нас. Не че ние не сме ги знаели, но някак си бяхме допуснали да погледнем в страни. Бог ни показа една огромна заблуда, в която бяхме поучавани дълги години от различни проповедници. За да напиша това, искам да бъда добре разбрана. Благодаря на Бога, че ни води в Неговите пътища и всекидневно се грижи за чистотата на нашите вярвания, че не ни оставя в заблудите на религиозните поучения, а с търпение и постоянство се грижи за нашето освещаване.
Как човек се спасява? Да разгледаме какво казва Павел в Римляни 10 глава 9 и 10 стих.
Защото, ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите ще се спасиш. Защото със сърце вярва човек и се оправдава, и с уста прави изповед и се спасява.
Ясно и точно казано. Харесвам начина, по който Павел се изразява. Много директен, много категоричен, като всяка негова фраза носи дълбок смисъл и конкретно послание. Както и в тези стихове, в които апостолът дава две ясни условия за спасение: първо е вярата в сърцето; второ е изповедта на устата. Няма допълнителни изисквания кога и как да изповядаш греховете си, как да се покаеш от тях и да ги оставиш; няма условие да промениш живота си, като започнеш да ходиш на църква и да четеш постоянно Библията, за да се спасиш; няма изискване да водиш постоянно духовни разговори и да се включваш в различни дейности на служение, за да стане явно твоето спасение. Иска се само вяра в сърцето, вяра, че Христос е Господ и е жив, и словесно признаване на тази истина – толкоз!
Ние се съмняваме в спасението на един човек, ако го виждаме, че продължава да съгрешава. Но нали към спасените, които нарича „братя“, апостол Петър отправи препоръка да бъдат себеобуздани, твърди във вярата си и благочестиви (2 Петр. 1:5,6,7). Значи, след като го има в препоръките на апостол Петър към неговите съвременници, то е възможно обратните неща (гневливост, слабост, изкушения, дори грях) да присъстват в живота на спасения грешник. Ние обръщаме малко нещата. Гледаме дали има добродетелите, за които говори Писанието и от там си правим изводите за спасението на човека. Ако той е честен, почтен, смирен, съвършен в говорене и дела, ние приемаме, че е спасен. Но това е заблуда. Да си спасен не значи да си осветен. Да си спасен означава, че пътят към личното ти освещаване е отворен, а от теб зависи как ще го извървиш. Да си спасен още означава, че си направил своя избор за вечността чрез личната си вяра в Христос. И затова едното условие за спасението на човек е само да повярва в Неговото господство над цялата земя.
Да се върнем на думите на апостол Павел от Римляни 10:10. Второто условие беше изповедта. Каква изповед трябва да каже човек, за да се спаси? Учили са ни, че трябва да накараме хората да повтарят след нас молитви и фрази, които те едва ли осмислят, когато за първи път се срещат с Исус. От опит съм разбрала, че тези изповеди са им по-скоро чужди и неразбираеми, а би трябвало да са докосващи и искрени. Добре, че Бог не държи на точно формулираните изповеди, за да спаси един грешник. Той, Господ, се интересува какво има в сърцето на човека и изследва мотивите му. Мисля, че е по-добре човек да каже по своя си начин „Господи Исусе Христе, бъди ми Господ“ или „...вярвам в Теб“, което е по-естествено и по-разтърсващо за старото човешко естество, отколкото заучените фрази, в които изброяваме точка по точка кой е Христос, защо е дошъл, какво е направил. Това, което караме хората да повтарят в изповедта си, се учи после. То се чува при благовестяването и може да докосне сърцето на човека, но се приема и разбира в последствие от проповеди, библейски поучения или четене на самото Божие слово.
Аз признавам, че част от моето семейство не са спазили тези наложени от различни проповедници стъпки, но имам свидетелството на Бога, че близките ми са спасени. Когато съм ги карала да поканят Бог в живота си, те не са го правили по моя начин, но когато съм внимателна, долавям индикации и разбирам, че те признават Исус Христос за Господ и Му се молят. Нека не полагаме упованието си в определена изповед, а в живата вяра, извираща от сърцето. Изповедта е само заявеното сърдечно състояние и на нея трябва да гледаме като условие за спасение, а не самото спасение. Повторената по папагалски изповед, не води до спасение, защото не е свързана с вярата в сърцето. Тя е дело без убеждение, мъртво дело.
Спасен ли е човек, който простичко, между другото, го чуваме да благодари на Бог за определени неща? Или пък когато тръгне на път, семпличко се обръща към Господ с думите: „Ти, Боже, напред, а аз след тебе!“? Спасен ли е човек, когато е изправен пред проблемна ситуация и си казва: „Господи Исусе, помогни ми!“? Не знам. Само Бог знае. Но моите родители правят това. Аз никога не съм ги водила в молитва на покаяние, а Бог казва, че са спасени. Това за мен е благодат. Тези простички изрази показват в кого човек полага упованието си и на кого има доверие. Тези кратки молитви свидетелстват за жива вяра и надежда в Божията подкрепа. И добре е, че не са шаблонно заучени, а са резултат от действащо сърдечно отношение. И в техния случай тези обръщения носят смисъла на признаване на господството на Христос и са тяхната лична изповед пред Него.
По време на общата ни молитва Бог ни откри, че не е добре да слагаме доктринални окови на своите близки. Това правеха фарисеите. Те винаги знаеха какво трябва и какво не трябва да се прави, и съблюдаваха за стриктното и точно изпълнение на всички заповеди и постановления. Бог не иска да се държим така със своите семейства. Той не иска да ги атакуваме със словото, а да употребяваме словото Му само, когато това е наложително, и не като евангелска картечница от стихове, а да разясняваме и настаняваме разбиране за библейските истини в живота на своите близки кротко и с любов. Ние разбрахме, че семействата ни са спасени и какво ни предстоеше. Ние трябваше да насочим усилията си да се молим за тяхното освещаване, както и да изпълняваме това, което Бог ни дава като указания, за да се разкрие по-пълно Христос в живота им чрез личния ни пример.
Следователно, след спасението идва процесът на освещаването, като следващ етап от живота на спасения грешник. Всички ние сме били грешници, а сега сме покаяли се бивши такива. И нашата отговорност е да последваме Исус и да се променяме съобразно Неговото водителство (виж „Освещаването лична отговорност“). Но за да върви един Христов последовател в освещаване, някой трябва да го наставлява и води. Това е отговорност за тези, които са в по-близки взаимоотношения с Христос, тъй като колкото повече познаваш Бога, толкова повече можеш да Го направиш познат на хората около теб.
Нека да видим и какво включва освещаването като процес. Освещаването е да правиш съзнателни стъпки на отделяне от светските неща и в посока на приближаване към Бога. То е свързано с личното желание и възможности. Един ще напредва бързо, друг ще се нуждае от години, за да се извърши промяна в характера му и в начина му на живот. Никой не знае колко време е нужно на човек, за да се справи с даден грях. Някои от раз изхвърлят опреден грях от живота си, други с години се борят с едно и също изкушение. Не можем да налагаме на хората как и кога да се освободят от стария си живот. Но можем да им откриваме истините на Божието слово с благ и смирен дух, за да им помогнем да разпознават гласа на Святия Дух и да развият взаимоотношения с Него, и така да се преборят с греха в живота си.
Открила съм, че най-добрия начин за поучение и наставление сред прохождащи във вярата хора е да им се говори в притчи, като се изваждат поуките и биват довеждани до размисъл върху определена тема. Не е добре да се дават формули и предписания, защото всичко, което е задължително, смущава хората. Когато обаче човек е доведен до определено разбиране и му се даде възможност сам да решава кой път да избере, тогава има най-голям ефект от Божието слово.
Ние имаме отговорност да обичаме Бог и хората, и да освобождаваме Божията любов с дълготърпение, като не забравяме, че и нас Бог дълго е търпял. Говоря това за всички тези, които недоволстват от поведението на своите деца или съпрузи. Ние трябва да бъдем пример за тях, пример в милост, благост, кротост и чистота.
Но мъдростта, която е отгоре, е преди всичко чиста,
после миролюбива, кротка, умолима, пълна с милост и добри плодове, примирителна, нелицемерна.
Яков 3:17
Само това поведение може да докосне сърца и да предизвика желание за промяна. Когато се караме и държим на своето си, пък дори това да са и Божиите истини, ние отблъскваме и отчуждаваме близките си от Христос. Словото, което ще говорим, ще има сила да променя, наставлява и води, когато е освободено по Божия начин, а не продиктувано от нашите емоции и чувства, нито от изгарящата ни страст да видим близките си спасени.
Добрите плодове, за които говори Яков, според моето разбиране, са резултатите, които произлизат от нашата вяра. Те са показателни за нас самите, за да огледаме себе си в Христовата праведност. Нека да погледнем как се обхождат нашите близки, дали са хора, бързащи към светското или живеят целомъдрено, и ще видим вярата ни доколко е носител на добри плодове. Всяка искра на жива вяра в нас ще доведе до плодоносност в делата ни, а мъртвата вяра ще остави нещата каквито са и хората около нас непроменени.
За да помогнем в духовното израстване на другите, не е необходимо да цитираме постоянно Библията. Нужно е да сме тактични и проницателни. Да се намесваме пряко само тогава, когато наистина има нужда от помощ и да внимаваме за такива моменти, в които хората биха били готови да приемат от нас. Да бъдем готови да послужим за насърчение и изграждане на християнски ценности и морал е наш дълг към тези, с които живеем, но трябва да става деликатно и нежно. През останалото време е нужно просто да се наслаждаваме на общението си със Святия Дух, да се молим и да се оставим да бъдем водени от Него. Господ иска Неговите последователи да се научат да разпознават гласа Му и да Го следват, но не по принуда, а от любов, доброволно. Ние не трябва да насилваме никого да прави нещата според както ние сме били научени, а да дадем възможност Бог да води народа Си. От нас Бог очаква да сме отворени канали, по които Духът на Бога да достига до хората и да ги обгръща с любовта Си.
Моите овце слушат гласа Ми, и Аз ги познавам, и те Ме следват.
Йоан 10:27.
Нашата отговорност е да направим така, че да покажем на своите близки как Божието слово може да бъде светилник в пътя им и следвайки Неговите инструкции, те биха предузнавали неприятностите, биха ги избягвали и биха успявали в живота си. Наше задължение е, всичко което знаем за Христос, нашите свидетелства, опитности и откровения, да ги споделяме по Божия начин, според водителството на Святия Дух, като не налагаме принципи и норми на поведение, а отдаваме слава на всяко време и във всяко изпитание с благодарност към Исус и така фокусираме погледа си и този на хората около нас към Кръста.
Накрая искам да повторя нещо: не обърквайте спасението с освещаването. Хората около вас може да се нуждаят просто от вашата подкрепа в пътя си на следване на Исус. Подайте им ръка, мека, топла и любяща, и ги издърпайте на канарата Христос. Живейте Божието Слово, вплитайте Го в ежедневните си дейности и така ще дадете възможност на Исус да се изявява. Вярвайте ми, никой не може да устои на Божията любов и на силата на Неговото слово, когато са освободени по правилен начин, с такт и загриженост.
Моля се за всички вас, които четете тези редове,
върху вас да слиза Божията мъдрост и с любов,
и с дълготърпение водете своите близки към Христос.
Автор: Татяна Славова