Твоят Сиклаг
Чувствали ли сте отчаяние? Нападало ли ви е усещане за безнадежност? Мислили ли сте си, че губите всичко и живота ви се разпада? Били ли сте безсилни да се справите с връхлитащите ви проблеми? Ако сте изпитвали нещо подобно, то това слово е за вас. Надявам се да го прочетете до край.
В Библията има много примери за подобни душевни състояния. Не всички те са разказани така, че да разберем душевните терзания на хората, които са ги преживели. Описаните факти, обаче, дават достатъчно яснота за чувствата на хората, които преживяват драматични събития в живота си и са се измъквали от тях като повече от победители. Искам да ви разкажа една история от живота на Давид, описана в I Царе 30-та глава. За тези, които желаят, могат първо да си я прочетат сами, преди да продължат нататък. За тези, които познават историята ето какво се случи.
Давид беше избягал от своята родина, защото Саул искаше да го убие. Наложи му се да отиде да живее при враговете на своя народ – филистимците. За да спечели малко сигурност за себе си и за хората с него, той започна да напада други народи и да носи от плячката на царя. В резултат получи неговото благоволение и царят му даде град Сиклаг, където Давид се настани да живее. Това не донесе спокойствие в живота му. Далеч от роднини и родина, Давид живееше в постоянна несигурност, защото своите (разбирай - евреите, народа му) го преследваха, за да го убият, а чуждите не му се доверяваха. Чувствали ли сте се така: своите ви отхвърлят, без причина, чуждите не ви приемат, поради тяхна си причина? Давид взе единственото правилно решение – реши да бъде верен на чуждия цар, който му показа благоволение. Понякога в живота ни е така: не ни разбират, отхвърлят ни, упрекват ни, но ние трябва да останем верни на работните си места и лоялни към хората, с които живеем, а не да търсим справедливост.
На Давид не му беше лесно. Около себе си нямаше близки приятели, а шестстотин лоши мъже, с които да живее (1 Царе 22:2). Те бяха своенравни хора. Казва се, че бяха длъжници, недоволни, огорчени и той им беше началник. Не стига, че си имаше проблеми със собствената сигурност, но трябваше да мисли и за хора, които можеха всеки момент да го наранят или погубят, да ги води, да ги пази, да им осигури храна и т.н. Тези хора го следваха, защото бяха в безизходица. Те не тръгнаха след Давид, защото го обичаха, а потърсиха спасение за себе си от дългове, от властта и очакваха да имат полза от Давид. Сега да си представим тези мъже, които очакваха след период на провали да заживеят по-охолно и получиха селището Сиклаг. Те се заселиха там заедно с добитъка си и семействата си, с всичко, което притежаваха. Едва ли са спрели да недоволстват, но все пак имаха възможност да организират живота си отново. Докато в един ден трябваше да се върнат в Сиклаг и да видят, че амаличаните са опожарили града и са отвели жените им и децата им в плен. Жените на Давид също бяха пленени и той се оказа съвсем сам в чуждата земя, без близък човек до себе си, изгубил всичко и най-лошото беше, че мъжете, за които се грижеше, сега бяха толкова огорчени от загубата, че искаха да го убият с камъни (1Царе 30:6). Ако сме честни със себе си, чак така не сме били притеснявани. Може би дългове, може би нарушени взаимоотношения, безработица или някакъв друг проблем да сме имали, но чак да искат да ни убият с камъни и да няма кой да ги спре, едва ли сме били в тази позиция. Ние се оплакваме ако някой ни обиди, ако нещо ни вземат, ако нещо ни липсва, но губили ли сме всичко? Било ли е в плен семейството ни? Опожарявано ли е жилището ни? Искали ли са живота ни?
Обичаме да поучаваме хората, че трябва да се доверяват на Бога. Казваме им, че за Господ всичко е възможно, но колко от нас, когато попаднат в трудност продължават да вярват и уповават на Бога с цяло сърце и душа? На думи е лесно да се говори, но обикновено започваме да се оплакваме, защото много се отчайваме; търсим съчувствие и състрадание - хора, които да са на наша страна. Давид нямаше на кого да се оплаче. И добре, че беше така. Той нямаше с кого да сподели, освен с един - с Бог.
Много пъти съм се чудила защо Бог имаше толкова голямо благоволение към Давид. В тази случка, за която разказвам, откривам една причина за Божието благоволение. Давид много често попадаше в безизходни ситуации, но всеки път правеше едно и също - укрепяваше се в Бога, а не търсеше подкрепа от хора, пари или друг вид подсигуряване. Вярвам, че Бог можеше да направи много по-лек живота на Давид, но Бог искаше да научи бъдещия цар на Израел да Му се доверява. Ден след ден Давид откриваше, че може да разчита на Бог и в най-големите си утеснения и се обръщаше към Него за съвет. Давид беше изградил лични взаимоотношения с Духа на Бога и беше отворил сърцето си, за да чуе и изпълни всичко, което Той му казваше.
Утесненията затварят нашите сърца. При проблеми безпокойството надделява, свива душата ни и затваря духовните ни очи и уши. В подобно състояние не е лесно да общуваш с Бога. Но Давид съумяваше да запазва самообладание и да се доверява на Бога при всички обстоятелства. Ние обичаме да се доверяваме донякъде. Ако не можеш да се довериш напълно, няма да преживееш пълнотата на Божията воля за живота си. Частичното доверие води до частични резултати и после се питаме защо не преживяваме Божиите чудеса в живота си. Не е причината в Бога, а в нас, в мярата на нашето доверие в Него. Пълното упование носи със себе си чувство на мир и надежда. Затова и Давид чуваше добре гласа на Бога и силно вярваше чутото, защото беше преборил страховете си.
В стих 30:7,8 се казва, че Давид се допита до Бога и каквото чу побърза да го изпълни. Той повярва на думите на Бог и тръгна да преследва амаличаните. Но част от мъжете бяха твърде уморени и вероятно много съкрушени от загубата, та нямаха сили да продължат с Давид. Затова останаха при потока Бесор. Когато тръгнем да изпълняваме Божията воля ние ставаме много ревностни, дотолкова, че започваме да натискаме хората около нас да правят същото. Очакваме всеки да се посвети поне колкото и ние сме посветени, без да се замисляме какви са възможностите му. Дори често съм попадала в ситуации, в които чрез настояване се манипулира мнението на хората и се вменява чувство за вина, ако не са посветени напълно. Давид не постъпи така. Той прецени, че няма условия в изговореното от Бог слово за случая. Затова и се съгласи уморените от пътуването мъже да не продължат с него, а да изчакат при потока Босор. Давид не се усъмни дали ще успее само с 400-те мъже, които останаха с него. Той уповаваше на Божиите думи, а не на хората, които го последваха и затвори очите си за това, което виждаше, и отвори сърцето си, за да види с духовните си очи как възвръща всичко ограбено. Отново Давид беше на изпит, поредният изпит на доверие в Бога.
Не само за бъдещия цар на Израел Бог имаше план. Мъжете около Давид опознаваха Бога чрез примера на Давид и личното му общение с Божия Дух. Така те също се променяха. Те откриваха живия Бог и се изграждаше тяхната духовност ден след ден. Бог никога не прави нещо само с една цел. Винаги в Неговите планове има по-всеобхватни и по-велики намерения, отколкото можем да си представим. По-късно част от тези мъже станаха верни поддръжници на Давид.
Тази история завършва с пълна победа на Давид над полка на амаличаните. Давид възвърна всичко (30:18-20), но освен това взе и всичко, което притежаваха враговете му. Това със сигурност е зарадвало тези, които до скоро искаха да убият военачалника си с камъни. Интересно е, че Давид не им се разсърди, нито се огорчи. Той даже раздели плячката по равно между всички (30:23,24). Нещо много интересно четем в тези редове: Давид нарече тези лоши и развратени мъже (30:22) „братя мои”. Независимо от тяхното отношение към него, Давид остана мил и любезен с хората си. На Давид не му се налагаше да прощава. Той беше победил омразата преди да се доближи до него. Не му се налагаше да се разкайва за делата си, защото не допускаше да бъде огорчен. Биваше благ и смирен по сърце, като така показваше Божията любов. Затова и Бог му даде още една награда. Това, което Давид постанови, за делене на плячката по равно във войската, остана закон в Израил. Това е награда за мъдрост, която времето не заличи.
Нека да обобщим. Давид изгуби всичко в Сиклаг, но спечели отново Божието благоволение. Остана съвсем сам сред хората, но винаги беше близо до Бога. Живееше според това, което чуваше с духовни си уши и това го правеше успешен. Ако ти си изгубил всичко и не знаеш как да излезеш от кризата направи като Давид: обичай, вярвай и бъди почтен каквото и да ти струва. Бог ще ти помага, бъди сигурен в това.
Нека се помолим. Боже, помогни ми да обичам. Помагай ми да държа омразата и злобата далече от мен. Дай ми да чувам гласа Ти и да разбирам думите Ти. Искам да те следвам каквото и да ми коства това. Амин.
Автор: Татяна Славова