Основни християнски добродетели

    Ние хората имаме заложено дълбоко в нас желание да вършим добро както на себе си, така и на другите(Римляни 2:14,15). Повечето хора, били те „от света”, които не познават Христос или тези, които казват, че Го познават(Матей 15:1-9) вършат на пръв поглед добри неща, но има един критерий за нашите добри дела и това е самия Бог. В Йоан 5:19 Исус ни разкрива една истина и тя е, че Той не върши нищо от Себе Си, макар и да е Господ, но прави само това, което вижда, че Бог Отец прави. Човек може да види какъв е Бог Отец и какво прави само чрез Синът Му Исус Христос (Лука 10:22, Йоан 14:6). След като Исус е пътят, истината и животът и имайки в предвид факта, че Той върши само това, което вижда Бог Отец да върши, това кое е угодно на Бога можем да разберем от живота на Исус Христос тук на земята – живот в покорство на Отец. Християнската добродетелност има за основа покорството пред Бога. Покорството е отношение вградено в новородения вярващ. За да се научи на покорство новоповярвалият първо трябва да се научи на послушание. Книгата I Царе 15:22 ясно изявява мнението на Бог Отец относно послушанието и покорството. Чрез пророк Самуил Бог заявява:

     „И Самуил каза: ГОСПОД наслаждава ли се на всеизгарянията и жертвите колкото на послушанието на ГОСПОДНИЯ глас? Ето, послушанието е по-добро от жертвата и покорството — от тлъстината на овни.” Забележете, че на първо място се споменава послушанието, след което покорството. Първо трябва да чуем Господния глас за да знаем какво да правим, което ще доведе до изпълнение на чутото, което от своя страна е израз на покорство. Длъжни сме да обърнем внимание и на това, което казва автора в Евреи 5:8-9 - „въпреки че беше Син, пак се научи на послушание от това, което пострада, и усъвършенстван, стана причина за вечно спасение на всички, които са Му послушни...”. Това е изключително важно твърдение – Исус, въпреки факта, че е Възлюбеният Божий Син, се научи на послушание и така ни остави пример и никакво място за оправдание. Изводът е, че послушанието и покорството вървят по един и същи път – на смирението.

Относно християнските добродетели и конкретно прилагането им на практика, се изисква от човека постоянно да води вътрешна борба за да изпълни задачата си, която е свързана с дадена християнска добродетел(Галатяни 5:17;Деяния 14:22).

Малко по-назад споменах, че единствения критерий за добрите ни дела може да бъде сам Бог. Той е и Този, Който единствен може да даде крайна оценка на нашите дела(I Коринтяни 4:4⁵). Щом като това е така нормално е да предположим, че Бог ще приеме само това добро, което се върши по Неговата воля. За да се убедим в предното твърдение трябва да прочетем Матей 7:21-23:

„Не всеки, който Ми казва: Господи! Господи! ще влезе в небесното царство, но който върши волята на Отца Ми, Който е на небесата. В онзи ден мнозина ще Ми рекат: Господи! Господи! не в Твоето ли име пророкувахме, не в Твоето ли име бесове изгонвахме, и не в Твоето ли име направихме много велики дела? Но тогава ще им заявя: Аз никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие.”

Това, което заявява Исус действа отрезвяващо най-вече за вярващите. Ние може и да си мислим, че като вършим добрите дела описани в Библията угаждаме на Бога по някакъв начин, но това не е точно така. Да, случките в Библията и най-вече живота на Исус описан в евангелията ни служат като чудесен пример какво да правим, как да го правим и даже с какво отношение да го правим. Писаното Божие слово ни служи и като указател за това кои добродетели да развиваме като християни. Истината обаче е една – на нас не ни е дадено да определяме кога, къде и по какъв начин да бъдем добродетелни. В този случай на нас, като християни ни е дадено право само на едно нещо – свободния избор да се или да не се покорим на Бога! Ако Исус Христос не е господар на целия ни живот, то тогава за нас важи следното изречение: „Никой не може да служи на двама господари, защото или ще намрази единия, а ще обикне другия, или към единия ще се привърже, а другия ще презира...”(Матей 6:24).

Представете си само следната ситуация – християнина Димитър върви по улицата и както си върви минава покрай двама просяци. В първия момент Митко се сеща за Матей 25:37-40: „Тогава праведните в отговор ще Му кажат: Господи, кога Те видяхме гладен и Те нахранихме; или жаден и Те напоихме? И кога Те видяхме странник и Те прибрахме; или гол и Те облякохме? И кога Те видяхме болен или в тъмница и Те споходихме? А Царят в отговор ще им каже: Истина ви казвам: понеже сте направили това на един от тези Мои най-малки братя, на Мен сте го направили. „ И така, Митко бърка в джоба си и намира само една монета от един лев. Представям си изражението на объркания Димитър в момента, в който почва да се чуди какво да прави.

Не е ли така и с повечето от нас? Веднага почваме да се чудим и да мъдруваме по човешки кое ще е най-правилното решение и това е според мен заради факта, че повечето от нас, било то вярващи или невярващи, не сме станали „приятели” с времето. Все бързаме, все не ни достига време и все забравяме, че Бог е заповядал след грехопадението да сме зависими от времето и само Той, като Всемъдър може да ни помогне да бъдем „приятели” с него. Но нека се върнем на Митко и двамата просяци.

Стигнахме до там, че нашия герой се чуди какво да направи понеже има само един лев в джоба и в момента е със високо вдигнати вежди или е леко намръщен, това оставям на вашето въображение. Да речем, че и той е от тази група християни, които не са „приятели” с времето и за няколко секунди в гениалният му ум се оформя следната мисъл последвана от устното възклицание: „Да! Ще отида до най-близкия магазин и ще разваля левчето на две по петдесет стотинки и така ще мога да дам и на двамата, за да не ми каже след това Господ, че не съм помогнал и на двамата!” Но не след дълго ентусиазмът напуска вече объркания Димитър и той си задава въпроса: „Ами ако срещна още просяци и парите не ми стигнат? Ще взема да ги разваля на по пет стотинки нищо, че е дребна сума. Вдовицата в храма също не пусна, кой знае колко, само един кодрант⁶.” Така Митака уверен в себе си и сигурен, че така ще задоволи Бога отива пак до магазина. Но точно преди да влезе в магазина думите на Исус все едно го удрят по главата: „Защото бедните винаги се намират между вас и когато и да поискате, можете да им сторите добро; но Аз не винаги се намирам между вас.”(Марк 14:7) Без да осъзнава на кой говори Митко просто казва нервно и почти автоматично: „Ооо, това е извън контекста на това минало събитие и няма нищо общо с този момент!” И пак не след много време нашия човек усеща голяма тежест, физически и душевно и с чувство на агония, шепнейки казва: „Объркан съм и не знам какво да правя вече. Омръзна ми! Боже, моля те кажи ми какво да направя!”

Мисля, че поуката е ясна. До всичко това можеше да не се стигне ако Митко се беше обърнал още в началото с тези думи към Бога. Добре, че Той е дълготърпелив и многомилостив(II Петър 3:15)! Ако искаме да сме сигурни, че доброто, което желаем да сторим на някой, водени от добродетелта в нас е по Божията воля, то ние като християни сме длъжни да се обръщаме в молитва към Него! Но за да почнем да се наслаждаваме на общението с Бога, на първо място трябва да приемем една основна християнска добродетел - вярата!