Основни християнски добродетели
част 2
2. Основни християнски добродетели
2.1 Вяра - Когато говорим за основни християнски добродетели на първо място поставяме вярата в Бога защото Писанието ни казва, че без вяра не можем да угодим на Бога(Евреи 11:6). Автора ни дава определението, че вярата „...е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда.”1(Евреи 11:1). Тя е всеобхватна и се развива съобразно свободната воля на своя притежател, като от него зависи в какво ще избере да вярва.
Ако искаме да придобиваме и развиваме християнски добродетели ни е необходимо задължително да имаме вяра в Бога, затова можем да заявим, че тя е основата от която се нуждаем. Това загатват и думите на апостол Петър във второто му послание 1:5.
Петър ни разкрива, че преди всичко към вярата си трябва да добавим добродетел, което е изискване поради фактите изброени в предходните трети и четвърти стихове. Понеже добродетелта се отнася до качество на характера2 и е морално превъзходство3, вярата като основна добродетел е предпоставка и задължително условие за надграждане на други християнски добродетели като милосърдието например. Вярата в Господ Исус Христос е един вид почвата – основната добродетел, от която се нуждаем за да посеем семената на останалите добродетели идващи от Бога. Веднъж поели по пътя на вярата в Господа ни се дават благодатни сили за да се измъкнем от „произлязлата от страстите поквара в света“, но това е само началото на изпълнения с препятствия, падения и възходи, вървеж на християнина.
Друг пасаж от Новия Завет, който може да ни послужи като подкрепа на твърдението, че вярата е основна християнска добродетел е Йоан 6:26-29. Там Исус казва на народа, че не трябва да работят само за храна, която да служи на телата им, а да се трудят и духовно за „храна“, която да трае за вечен живот. Съвсем нормално те Му зададоха въпроса „Какво да правим, за да вършим Божиите дела?“ и Исус им каза, че делото, което на първо място трябва да извършат е да повярват в Него – да му се доверят. Изпълнението на тези думи ще произведе в християнина отношение на доверие спрямо Бога и това е възможно именно чрез вярата, която се усъвършенства чрез дела (Яков 2:22).
Ако трябва да направим списък относно добродетелите, които произлизат от вярата в Господ Исус Христос, той би бил много дълъг. Понеже това е така нека обърнем внимание на едно важно нещо, до което води вярата в Бога – покаянието.
В Евреи 6:1 авторът призовава читателите да се обърнат „към пълната зрялост, без да полагаме отново за основа покаянието от мъртви дела и вярата в Бога...“. Един от изводите, които можем да направим въз основа на този стих е, че вярата е основа на християнския живот както и покаянието. Когато прочетем думите от Евреи 6:1 „...без да полагаме отново за основа покаянието от мъртви дела и вярата в Бога..., в първия момент е напълно вероятно да си помислим, че покаянието не е резултат от вярата поради начина на подредба на думите(словореда). Въпреки това нека насочим мисълта си към друго място от Новия Завет и да си спомним какво проповядваше Йоан Кръстител, описано в Матей 3:1-8, като обърнем специално внимание на стихове 2, 7 и 8.
Във втори стих, Йоан Кръстител призовава хората да се покаят понеже Небесното царство е наближило. Човек, който не вярва, че Небесното царство е наближило ще се покае ли? По-нататък в стихове седми и осми Йоан отправя остри слова към фарисеите и садукеите. По тяхното време те са били приемани като духовници с по-голямо знание спрямо народа, относно Божия закон и духовните и морални принципи засягащи всички хора – от най-малки до най-големи по възраст и социално положение. Щом като те добре са познавали Писанията те са разбрали, че ако се кръстят от Йоан Кръстител, както самият той им казва, ще избягат „...от идещия гняв.“ Ако нямаха вяра, че по този начин ще избегнат „идващия гняв“ щяха ли да отидат при Йоан Кръстител и да се кръстят? Но това, по което може да се различи от една страна истински вярващия във Всевишния от суетно вярващия е покаянието и за това говори Йоан в стих осми. Фарисеите и садукеите се надяваха, че кръщението на Йоан Кръстител ще ги предпази от Божия гняв. Не е достатъчно просто чрез вяра в Бога да направим някакво дело въз основа на вярата си и да спрем дотук надявайки се, че ще избегнем „идващия гняв“.Не! Длъжни сме да продължим напред и нагоре по пътя на вярата в Христос, изграждайки и полагайки като камък върху камък добродетели и добри дела, ако наистина обичаме Бога и надеждата ни е в Него. Тук е мястото да кажем, че вярата и надеждата вървят заедно по един и същи път.
2.2 Надежда - Човек постоянно се надява. Един се надява, че чрез собствените си усилия ще забогатее. Втори има надеждата, че следващите държавни управници ще се грижат по-добре за държавата, в която той и неговите сънародници живеят. Трети пък е чул, че надеждата умира последна и вярвайки в това се надява на нещо или някой просто защото така трябва, а иначе съмнението постоянно е в него. Има и хора, които твърдят, че на нищо не се надяват или поне така си мислят. Като цяло хората се разделят на две страни. От едната страна има хора, които се надяват да видят доброто, а от другата такива, които се надяват да видят злото. В крайна сметка в човека има място за надежда и на какво се надява той зависи от него самия, както зависи това, в което избира да вярва. Това ни довежда до мисълта, че трябва да има нещо по-което се различава християнската надежда от всяка друга надежда между човеците.
За да разберем какво представлява християнската надежда ще си помогна с думите на Павел в Римляни 8:24-25:
„Защото с тази надежда ние се спасихме, но надеждата, която се вижда, не е вече надежда, защото кой се надява за това, което вижда? Но ако се надяваме за онова, което не виждаме, тогава с търпение го чакаме.”
В основата на вярата, която Бог ни подарява за да вярваме в Неговия Син Исус, стои надеждата, че душите ни са спасени заради Христовата жертва на кръста и ще дойде един момент, в който Исус ще се върне за да бъдем изкупени напълно от този грехопаднал свят. Пак чрез вярата ние сме убедени, че душите ни са спасени. Човешката душа ние не можем да видим, виждаме само телата си. Понеже виждаме, че телата ни все още са изложени на греха, за което подробно се говори в Римляни 7, нямаме основание да се надяваме, че ще бъдат изкупени, понеже много често надеждата ни се опира на нещо, което сме видяли, че се е осъществило в нечий друг живот, но в нашия не все още. Именно тук е първата разлика между обикновената надежда и християнската, че в случая при християнина „Благодарение Богу! има избавление чрез Исуса Христа, нашия Господ.“(Римляни 7:25) и така основанието на нашата надежда се намира в живия Бог, чрез Господ Исус Христос, който е нашата надежда(I Тимотей 1:1). Така и Авраам, който нямаше причина да се надява, че ще стане отец на много народи, въпреки застарялото си тяло и това на неговата съпруга Сара, не отслабна във вярата си в Бога, а Му се довери. По този начин надеждата му се съобрази не с това, което вижда – преклонна възраст и невъзможност за раждане на бебе, а се упова на Божието обещание. И така, можем да кажем, че надеждата е упование в Бог и Неговите обещания за нас.
Християнската надежда като добродетел е много важна част от освещаването на християнина. Бог ни е заповядал да се освещаваме и да бъдем святи както Той е свят(Левит 11:44,45; I Петър 1:15,16) и без надеждата в Христос ние не можем да изпълняваме тази заповед. Това е описано в I Йоан 3:2,3:
„Възлюбени, сега сме Божии деца и още не е станало явно какво ще бъдем, но знаем, че когато стане явно, ще бъдем като Него, защото ще Го видим Такъв, какъвто е. И всеки, който има тази надежда в Него, очиства себе си, както Той е чист.”
В стих двадесет и осми на предната втора глава се споменава второто пришествие на Христос. Свързвайки този стих с горния цитат се оформя мисълта, че ако приемаме за истина, че сме Божии деца и се надяваме на Господа, че когато Той се върне ние ще станем като Него, то тогава чрез надеждата ни в това обещание ние се очистваме(освещаваме) докато чакаме мигът на завръщането на Божия Син. Ето как от една страна действа надеждата като добродетел, защото със сигурност можем да кажем, че едно от най-важните изисквания на Бог към нас е да се освещаваме всеки ден с помощта на Святия Дух или Духът на святост както е наречен в Римляни 1:4.
За надеждата можем да кажем, че ни помага в много отношения. Има много примери в Библията относно тази истина. Нека разгледаме един от тях - Павел и Сила, които бяха затворени в тъмница. Те попаднаха там защото Павел изгони духът на предсказание от една слугиня, която предсказваше на нейните господари и от това те печелеха много, което стана причина същите тези хора да заведат Павел и Сила пред градския съд където ги обвиниха, че проповядват обичаи, които не е позволено да бъдат спазвани от римляните. Не само бяха затворени, но преди това бяха бити много. Малко е трудно да се поставим на тяхно място за да се опитаме да съпреживеем в мислите си това, през което са минали и да усетим това, което са почувствали. Едно обаче е ясно със сигурност, че те са изпитали болка. Телата им са били наранени, което няма начин да не окаже влияние на техните души и дух. С малко повече въображение можем да си представим мрачната обстановка в тяхната килия, която сигурно е била студена и влажна, като към това можем да прибавим и оковите им... Мисля си, че е възможно и дяволът да е правил опити, играейки си в техните умове, да ги накара да се усъмнят в лоялността на Бог към Неговите служители. От всичко това можем да кажем, че просто не им е било лесно в този момент. Какво направиха Павел и Сила? Нека видим в Деяния на апостолите 16:25,26:
„Но посред нощ Павел и Сила се молеха и пееха химни на Бога, а затворниците ги слушаха. И изведнъж стана голямо земетресение,така че основите на тъмницата се поклатиха, и веднага всичкиврати се отвориха и оковите на всички паднаха.”
Склонни ли сме да повярваме, че това е възможно? Явно Павел и Сила въпреки тъмната картина, която представих по-горе, са насочили вярата си към Бога, както в молитви, така и в хваление. В резултат на това, Бог не се забавя и се прославя за пореден път. Но само вярата ли е била достатъчна в този случай? В текста не се споменава някакво обещание на Бог към Павел и Сила, на което те да се надяват. Според ситуацията описана в Деяния 16:23,24 не е имало никакви изгледи за надежда и все пак съм сигурен, че двамата Божии служители са се надявали на Господ да ги измъкне от затвора, както и Авраам се е надявал на Бога да промисли за агнето на жертвеника(Битие 22:8).
Ако чрез вярата стигаме до Бога, то чрез надеждата оставаме близко до Него, очаквайки Той да чуе молитвите ни или да изпълни това, което е обещал.
Автор: Момчил Славов
1Синодален превод – 1992 г.
2Виж края на част I.
3http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D1%82%D0%B5%D0%BB